Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Пръсти докоснаха лицето ми, местейки го да го погледна.

— Можеше да си първата жена от векове за мен, но няма време. — Той започна да навежда лицето си към мен. — Съжалявам, че трябва да те взема като недоброволна жертва, защото не си навредила на мен или моите хора. -

Аз пъхнах ръка в джоба си. Стиснах пръсти върху химикала. Обърнах глава настрани, така че да не може да ме целуне, но наистина исках да видя къде беше Тлолоци в стаята. Той се връщаше обратно към олтара. Хвърли тялото на Паулина встрани като боклук. Почистваше олтара, подготовяше го, мисля за смъртта на своя бог.

Мъжът на Червената жена погали лицето ми, опитвайки се да ме обърне нежно към него. Той прошепна, с топъл дъх срещу лицето ми.

— Аз ще нося сърцето ти на огърлица от езици, така че всички мои последователи да може да си спомнят за твоята жертва за цяла вечност. -

— Колко романтично, казах аз. Започнах да вадя писалката от джоба си.

— Обърни се към мен, Анита. Не ме карай да те нараня. — Пръстите му държаха брадичката ми и започнаха да ме обръщат бавно към лицето му. Почувствах силата в неговите пръсти и знаех, че той може да смаже челюстта ми само с огъване на ръката си. Не можех да му попреча да обърне лицето ми към него. Не можех да го спра, но вече държах писалката в ръката си. Пръстът ми беше върху бутона, който ще освободи острието. Аз просто трябваше да се уверя, че е над сърцето му.

Престрелка звучеше извън пещерата и звучеше близко, сякаш входа не е чак толкова далеч. След това имаше звук като рев и аз знаех от какво е, защото го бях чувала и преди. Полицията бяха донесли огнехвъргачки или бяха поканили някои от Националната гвардия да се присъединят към партито. Чудех се, чия е била идеята . Беше добра. Надявах се, всички те да изгорят.

Вгледах се в него, пръстите му държаха лицето ми към него.

— Наистина ли твоето сърце бие за мен? — попитах.

— Сърцето ми бие. Кръв тече през тялото ми. Ти ми даде живот, а сега ще ми дадеш и безсмъртие. — Мъжът на Червената жена се наведе над мен като принца на път да дари целувката, която ще оправи всичко. Устата му се задържа на няколко сантиметра от моята. Споменът за това, как тялото на Сет изсъхна, умря, беше твърде жив. Трябва да съм бързала да сложа писалката на позиция, точно над сърцето му. Той се изтегли назад малко, с въпросителни очи. Натиснах бутона и острието влезе в сърцето.

Очите му станаха широки, целият този тюркоазен огън замря, оставяйки очите му човешки.

— Какво направи?-

— Ти си просто още един вид вампир. Аз убивам вампири.-

Той се изтърколи от камъка, падна на пода. Държеше ръката си към Тлалоци. Жрецът бързо изтича при него. Аз не чаках да видя дали има лек за „Бога”. Развързах лявата си китка и се протегнах за глезените ми.

Мъжът на Червената жена се срина на колене и жреца се срина с него. Той плачеше. — Не, не, не. — Той притисна с ръце около дръжката, опитваше се да спре кръвта да изтече. Неговият — бог- падна в гърчове на пода. Той се опита да държи ръцете си върху раната, да спре кръвта.

Освободих глезените си и слезнах от другата страна на камъка. Наречи го предчувствие, но си мислех, че Тлалоци ще ми бъде ядосан.

Той се изправи на крака, протегна кървави ръце пред себе си. Никога не бях виждала някой да изглежда толкова ужасен, така пуст, като че ли бях унищожила неговия свят. Или може би бях.

Той не каза нито дума, просто извади обсидиановото острие от кръста си и тръгна — към мен. Но камъкът към, който бях окована, беше с размерите на голяма маса за трапезария и аз я държах между него и мен. Запазвах разстоянието между нас и той не можеше да ме хване. Престрелката приближаваше. Той трябва също да го е чул , защото изведнъж скочи върху камъка за да ме посече с ножа. Избягах на открито, което беше целта му. Обърнах се към него. Той дойде за мен приведен, държеше ножа отпуснат, но здраво, сякаш знаеше какво прави. Бях оставила ножа във вампира. Посрещнах го с ръцете пред тялото си, несигурна какво да направя, освен да не ме среже. Сетих се за едно нещо. Изкрещях

— Рамирез!

Тлалоци се втурна към мен, със стремително острие. Обърнах се, усетих прилива на въздух когато острието премина. Имаше писъци от стълбите, звука на приближаваща се битка. Тлалоци замахваше като луд. Всичко, което можех да направя е продължавам да отстъпвам, да стоя извън обхвата му. Кървях от двете ръце и от един разрез на горната част на гърдите ми, когато разбрах, че ме е подмамил да отстъпвам към олтара. Спънах се в тялото на Паулина в секундата в която започнах да го търся, за да избегна това. Наведох се от моята страна, нейното тяло в капан под краката ми. Ритах по него, без да погледна, да видя къде е, правех всичко, за да го държа на разстояние.