Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Ще пробия ухото ти и ще пия от кръвта ти. Това ще бъде малка болка. -

— Продължаваш да казваш, че искаш да вярвам в теб, но ти си единственият, който никога не го боли. Твойте жреци, хората, които откраднаха от теб, всички жертви, всеки изпитва боли, но не и ти. — Той се подпря на един лакът, тялото му плътно срещу моето.

— Ако болката ми ще те убеди в моята искреност, така да бъде. — Той заби иглата в пръста си, дълбоко, достатъчно дълбоко, че да докосне кост. Извади иглата бавно, пречинявайки си толкова болка, колкото можеше. Чаках кръвтада избие, но не стана — .Той държеше пръста, така че да можех да видя дупката, която иглата беше направила, но тя беше празна, нямаше кръв. Докато гледах, раната се затвори, като вода се изглади, перфектно още веднъж. Ножът нямаше да ми помогне, не срещу него.

— Прави ли моята болка, твоята по-малка? — , попита той.

— Ще ти кажа-, казах аз.

Той се усмихна, толкова търпелив, толкова мил. Така пълен с това. Той започна да движи иглата към лявото ми ухо. Можех да се отбранявам със свободната си ръка, но ако всичко, което щеше да направи е да пробие меката част на ухото ми, както съм виждала в нощните клубове, тогава той може да направи това. Аз не харесвах идеята, но нямаше да се бия с него. Ако се борех сега, те биха могли да оковат ръката ми отново. Исках свободната си ръка повече от колкото исках да се предпазя от смученето на ухото ми.

Истината е, че не обичам игли и не само лекарски игли, а всякакви. Имах фобията от малки заострени неща в тялото ми. Ножовете като че ли не ме притесняваха, но иглите да. Иди разбери. Това беше фобия. За да не се съпротивлявам, трябваше да затворя очите си, защото иначе щях да се боря. Просто не можех да се спра.

Болката беше рязка и моментална. Аз ахнах, отваряйки очите си, гледайки лицето му навеждайки се над мен. За момент помислих, че ще се проваля. Мислех, че ще мине направо на целувката, но след това устата му подмина моята. Той обърна лицето ми надясно, внимателно, опознавайки ухото ми и дългата линия на врата ми. Напомняше ми за вампир, с изключение, че тази уста облиза ухото ми, едно бързо движение. Той направи една малка въздишка, когато погълна първата кръв, след това затвори устата си над меката част на ухото, устата, работеща върху раната, езика облизващ кръвта от раната. Той притисна с цялата дължина една ръка на лицето ми, другата спусна по линията на тялото ми. Линията на челюстта му беше притисната в лицето ми. Усещах устата му да се движи, докато преглъщаше. Имала съм вампири, които вземат кръв, без да съм под тяхно заклинание и болеше много. Това не болеше толкова много. Той е по-скоро като запален любовник с фетиш към уши. Обезпокояващо но не наистина болезнено. Ръката му се премести от лицето ми и я плъзна под сутиена ми. Това не ми хареса.

— Мислех, че каза, че не искаш секс.

Той изтегли ръката си от сутиен ми и се отдръпна от ухото ми. Очите му бяхашироки и нефокусирани и удавени в тюркоазен блясък като очите на всеки вампир, когато жаждата за кръв е най-голяма.

— Прости ми, каза той, — но беше толкова отдавна откакто съм чуствал живот в тялото си. -

Мислех, че разбрах какво имаше предвид, но питах всеки въпрос, който можех да измисля тази вечер. Всичко, за да говори.

— Какво искаш да кажеш?-

Той се засмя и се изтърколи на неговата страна да се подпре на лакътя си отново.

Заби иглата в пръста си отново и ахна. Кръв потече от раната, червена кръв. Той се засмя отново.

— Кръвта ти тече в тялото ми и аз съм смъртен още веднъж, с всички апетити на смъртен човек.

— Трябва да има кръв за да има кръвно налягане-, казах аз. — Получи първата си ерекция от векове. Схванах. -

Той погледна надолу към мен с удавящи очи.

— Може да го имаш. — Той се премести, така че тялото му се притисна към моето и аз можех да го почувствам претиснат срещу корема ми, нетърпелив и готов.

Започнах да казвам моето обикновено не, след това спрях. Ако моят избор беше, да бъда изнасилена или да бъда убита, когато си мислех, че помощта е на път … мислех и наистина не знаех какво бих казала, тъй като един от мъжете облечен в кожа избяга зад нас, където мълчаливо чакаха одраните хора.

Чух стъпките на човека и се обърнах да видя как си прави път през одраните. Той падна на коляно пред Съпруга на Червената жена.

— Господарю, въоръжени непознати се приближават. Малкият Brujo е с тях, водейки ги насам. — Мъжът на Червената жена го погледна. — Убийте ги. Забавете ги. Когато получа силите си, ще бъде твърде късно. — Мъжете в кожа взеха оръжия от кофчежето и се затичаха. Обърнах главата си, за да видя одраните да ги следват. Само жреца Тлалоци остана. Бяхме само ние тримата. Рамирес идваше. Полицията идваше. Разбира се, аз можех да забавя още няколко минути.