Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Погледна ме тогава и омразата в тези очи, гореше по кожата ми. След петстотин години, тя все още носеше омразата. Трябва да се възхитиш на някой, който може да задържи омразата си така. Мислех че знам как да задържа омразата си, но гледайки лицето й, разбрах, че съм грешала. В мен имаше място за прошка. В лицето на Ицпапалотл имаше място само за едно нещо, омраза. Ядосана е за едно нещо над петстотин години. Наказва хора за престъпление, което са извършили преди петстотин години. Беше впечатляващо, по някакъв психотичен начин.

Не бях научила много за убийствата откакто бях стъпила през вратата. Най вече бях научила негативите. Автентичен ацтек не бе познал убиеца като работа за някакъв бог или култ свързан с ацтекският пантеон. Беше добре да го знам, нещо което да зачеркнеш от списъка. Полицията работи най-вече с негативите. Разкриваш какво не знаеш, за да решиш какво да правиш. Нямах никаква позитивна следа към убийствата, но знаех едно нещо с абсолютна сигурност, докато слушах оскърблението в гласът и за зверствата по-стари от цялата страна в която сме. Никога не искам тази жена да ми се ядоса. Казвала съм на хора, че ще ги преследвам до ада, за да осъществя отмъщението си, но вероятно не го имах предвид. Ицпапалотл би имала предвид всяка дума.

Все още беше тъмно, докато Едуард ни караше към вкъщи. Все още нощ, истинска тъмнина, вампирите все още бродещи, но меката острота на въздуха те оставяше да разбереш, че светлината идва. Ако побързахме, щяхме да сме в леглата преди да съмне. Ако се мотаехме щяхме да видим слънцето да изгрява. Никой от нас не изглежда да искаше да се мотае. Седнахме в колата в пълна тишина, която изглежда никой не искаше да я наруши.

Оставихме клуба зад нас и се насочихме към хълмовете към Санта Фе. Звездите бяха разпръснати като одеало от студени огньове по черното като коприна небе. Небето беше по-живо, по начина по който се получава над водните басейни и в пустините.

Гласът на Олаф дойде от тъмнината, нисък и странна имитация по начина, по който гласовете могат да звучат в кола през нощта.

— Ако бяхме приели тяхното гостоприемство, мислиш ли, че можех да имам вампирите когото наказаха?

Повдигнах вежда.

— Дефинирай имам? — казах.

— Имам, да правя каквото си поискам с него.

— Какво би направил с него, ако ти го бяха дали? — попита Бернардо.

— Не искаш да знаеш, а аз не искам да чуя — каза Едуард. Звучеше уморено.

— Мислех, че харесваш жени, Олаф. — Каза Бернардо. Не го казах аз, честно.

— За секс харесвам жени, но толкова много кръв. Не трябва да се похабява- Звучеше замислен.

Обърнах се на седалката си и се опитах да видя лицето му в тъмнината.

— Значи не само жените трябва да са внимателни около теб, това ли е. Просто трябва да кървиш, за да си привлекателен?

— Остави го, Анита. За това, остави го, по дяволите.

Обърнах се и погледнах Едуард. Той рядко ругаеше и наистина рядко звучеше толкова уморен и почти смазан както сега.

— Добре.

Едуард погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше кола и от двете посоки от мили насам. Мисля че гледаше Олаф. Гледаше огледалото дълго време.

Накрая премигна и върна погледа си обратно към пътя, но не изглеждаше щастлив.

— Какво не ми казваш?

— На нас. — каза Бернардо. — Какво не ни казваш.

— Добре, какво не ни казваш?

— Тайната не е моя, за да я споделя. — това беше единственото, което той каза. Той и Олаф имаха тайна и никой от двамата нямаше желание да я сподели.

Останалата част от пътя премина в тишина. Небето още беше черно, но по-бледо черно, звездите блестяха по-слабо. Зората беше трепетно близо, когато влезнахме в къщата. Бях толкова уморена, че очите ми горяха. Но Едуард хвана ръката ми и ме поведе към малкия коридор, далеч от спалните. Гласът му беше нисък.

— Бъди внимателна около Олаф.

— Той е голям и лош. Схванах.

Пусна ме, клатейки глава.

— Не мисля, че схващаш.

— Виж, знам, че е осъждан за изнасилване. Видях начина, по който гледа на Далас тази вечер и видях реакцията му към кръв и мъчения. Не знам какво не ми казваш, но знам че Олаф би ме наранил ако може.

— Страхуваш ли се от него?

Поех дъх.

— Да страхувам се от него.

— Добре — каза Едуард. Поколеба се и каза. — Ти се вписваш в профила му за жертва.

— Моля?

— Неговите любими жертви са малки жени, обикновено от бялата раса, но винаги с дълга тъмна коса. Казах ти, че никога не бих го довел в този случай, ако знаех, че ще те викам и теб. Не е просто защото си жена. Ти си неговата физическа идея за жертва.