Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Гледах го няколко секунди, отворих уста, затворих я и се опитах да измисля начин да го кажа.

— Благодаря, че ми казваш, Едуард. По дяволите. Трябваше да ми го кажеш това по-рано.

— Надявах се, че ще успее да се сдържи, но аз също го видях тази вечер. Притеснявам се, че ще се подхлъзне. Просто не искам да си на пътя, когато това се случи.

— Изпрати го обратно от където е дошъл, Едуард. Не се нуждаем от него, ако добавя проблеми.

Поклати глава.

— Не, той има знания, които са перфектни за този случай.

— И какви са тези знаения?

Той се усмихна леко.

— Лягай си Анита. Вече се съмна.

— Не — казах — почти, но не точно.

Той изучаваше лицето ми.

— Наистина ли можеш да усетиш изгрева без да гледаш.

Кимнах.

— Да.

Гледаше ме, сякаш се опитваше да ме разчете. За пръв път почувствах, че може би, просто може би, Едуард беше толкова озадачен от мен, колкото и аз от него, понякога. Придружи ме до стаята и ме остави пред вратата като загрижено гадже.

Радвах се, че подготвих безопасността на стаята преди да излезна. Ако някой дойдеше през прозореца, щяха да съборят куклите и да настъпят огледалото. Пред вратата бяха столът и куфарът ми. Стаята беше толкова безопасна, колкото можех да я направя. Съблякох се, сложих пистолетите и ножовете върху леглото докато реша къде точно да ги сложа за през нощта. Извадих от сака мъжка прекалено дълга тениска, която висеше до под коленете ми. Започнах да пазя чифт дрехи, нощно облекло и тоалетни принадлежности в чантата, която нося със себе си откакто от авиокомпанията веднъж загубиха багажа ми по време на една от командировките ми. Последното, което извадих от чантата беше моят плюшен пингвин Зигмунд. Преди не спях често с него, но напоследък, той е моята постоянна компания под завивките. Едно момиче се нуждае от нещо, което да може да прегърне през нощта.

Браунингът ми беше другата ми постоянна компания. У дома стоеше в кобур който бях закачила на дъската на леглото. Тук го сложих под възглавницата, уверявайки се че съм сложила предпазителя. Да слагам зареден пистолет под възглавницата си винаги ме прави малко нервна. Изглежда ми по-малко безопасно, но не и близо до толкова опасно колкото би било да съм невъоръжена, ако Олаф мине през вратата. Бях донесла четири ножа със себе си. Единият от тях отиде между матраците на леглото. Сложих Файстара обратно в сака. Исках нещо по-голямо от колкото обикновен пистолет. Имах дребна пушка и мини Узи. Обикновено, щях да донеса повече по-големи играчки, но знаех че Едуард има много и по-добре и ще споделя. Най-накрая реших че мини Узи с модифициран пълнител, който побираше тридесет куршума достатъчни че да разрежат вампир наполовина. Беше подарък от Едуард, така че куршумите вероятно бяха незаконни, но тогава, и узито бе незаконно. В началото дори бях засрамена да го нося, но една нощ миналият август го използвах наистина. Насочих го към вампир, дръпнах спусъка и го разрязах наполовина. Изглеждаше сякаш тялото му е била разкъсан о наполовина от огромна ръка. Горната част на тялото му беше паднала бавно на една страна. Долната част на тялото му бе паднала на колене. Все още понякога го виждах в забавен кадър. Нямаше ужас или съжаление. Просто спомен. Вампирът беше се втурнал със стотиците си приятели, за да ни убият. Бях се опитала да убия един от тях толкова страшно, че да накара останалите да ни оставят намира. Не беше проработило, но само защото вампирите бяха по-изплашени от господаря на града си, отколкото от мен.

Може би Узито е малко прекалено като мощ срещу човешко същество, но ако има някакъв шанс да изпразня Браунинга в гърдите на Олаф и той да не умре, исках да съм сигурна че няма да ме стигне. Ще го разполовя и ще видя дали парчетата могат да пълзят.

Беше след пет когато най-накрая затворих очи. Сънят ме засмука като водовъртеж от тъмна вода, издърпвайки ме надълбоко и моментално . Стоях на тъмно място имаше малки закърнели дървета навсякъде, но бяха мъртви. Всички дървета бяха мъртви, можех да го почувствам. Нещо от дясно, нещо голямо се движеше през дърветата и усещане за смърт се носеше по вятъра. Тичах с ръце пред лицето си, за да го предпази от сухите клони. Спънах се на един корен и се разтегнах. Внезапна остра болка се появи в ръката ми. Кървеше. Кръвта се стичаше надолу, но не може да намеря рана. Нещото приближаваше. Можех да чуя как клоните се чупят издаващи силни и остри звуци. Идваше. Идваше за мен. Тичах и тичах и тичах, а мъртвите дървета се бяха простряли напред сякаш в безкрайността.