Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Нормален сън включващ преследване, помислих си и в момента, в който го помислих разбрах, че е сън и съня се промени, избледня и се превърна в друг сън. Ричард стоеше в нищо освен чаршаф, една мускулеста ръка се протягаше към мен. Кафявата му спусната коса падаше на вълни пред лицето му. Протегнах се към него и в момента, в който пръстите ни се докоснаха, усмивка изви устните му, сънят се разби и аз се събудих.

Събудих се сред слънчеви петна разпръснати по леглото. Но не светлината беше причината да се събудя. Беше лекото изпукване на вратата. Мъжки глас:

— Едуард каза да ставаш.

Отне ми секунда да разбера, че беше гласа на Бернардо. Не ми бше нужен Фройд, за да анализирам съня с Ричард в чаршаф. Трябваше да внимавам около Бернардо. Засрамващо, но истина.

Седнах в леглото и извиках през вратата.

— Колко е часът?

— Десет.

— Добре, идвам.

Заслушах се, но не го чух да се отдалечава. Или вратата беше по-солидна от колкото изглеждаше или Бернардо беше тих. Ако беше просто Едуард, щях да сложа чифт джинси и прекалено голяма тениска и щях да си получа кафето. Но имаше компания в къщата, която беше изцяло мъжка. Успях да отида в банята и да се облека без да срещна никого в коридора. Носех новите черни дънки, тъмносиня полу тениска, бели чорапи и черни найки. Обикновено бих оставила пистолетите докато не излезем навън в големият лош свят, но в къщата на Едуард, големият лош свят беше в следващата стая, така че сложих 9 милиметровият Фаистар във вътрешният кобур на панталона, поставен за да е удобен за дясната ръка. Със сресана коса, освежила се и въоръжена, тръгнах към миризмата на бекон.

Кухнята беше малка и свита и бяла. Но всички уреди бяха черни, контрастът беше прекалено голям за толкова рано сутрин. Имаше букет с цветя по средата на малка бяла дървена маса. Отново нещо от Дона, но честно казано се съгласявах с нея. Кухнята се нуждаеше от нещо което да я направи по-мека.

Двамата мъже седящи на масата не правеха нищо, с което да омекотят стаята. Олаф се беше обръснал така че единствената останала коса бяха черните косъмчета на веждите му. Носеше черен потник и черен официален панталон. Не можех да видя обувките, но мога да се обзаложа, че са със същият цвят. Носеше някакъв черен автомат през рамото си. Не разпознах какъв. Нож с черна дръжка бе в кания от вътрешната част на лявата му ръка. Презрамките на кобурите и каните обикновено жулят когато ги носиш с потник, но хей, не беше мой проблем.

Бернардо носеше бяла тениска с къси ръкави и черни дънки. Беше дръпнал най-горният пласт на косата си от двете страни с голяма многоцветна шнола. Все още имаше изобилие от коса която падаше по раменете му, ярка и черна срещу чисто бялото на тениската му. Носеше десет милиметрова Барета от задната страна на дясното си бедро. Не можех да видя ножа по него, но се обзалагах, че е там.

Едуард беше на готварската печка, изпразваше тиган с бъркани яйца в две чинии. Той също носеше черни панталони който си отиваха с каубойски ботуши и бяла риза която бе същата като тази, която беше носил вчера.

— Ей, момчета, трябва ли да се върна в стаята си и да се преоблека?

Всички ме погледнаха, дори Олаф.

— Това което носиш става — каза Едуард. Донесе чиниите на масата и сложи по една пред всеки празен стол. Имаше чиния с бекон по средата на масата до цветята.

— Но аз не съвпадам — казах.

Едуард и Бернардо се усмихнаха, Олаф не го направи. Каква изненада.

— Изглеждате сякаш сте в униформа.

— Предполагам е така — отвърна Едуард и седна в един от празните столове.

Аз седнах на другия.

— Трябваше да ми кажете, че има дрес код.

— Не сме го направили нарочно — каза Бернардо.

Кимнах.

— Това е причината да е забавно.

— Няма да се преоблека — каза Олаф.

— Никой не те кара — отвърнах. — Просто направих изказване. — В яйцата ми имаше зелени и червени парченца. — Какво има в яйцата?

— Зелени чушки, червени люти чушки и нарязана на кубчета шунка. — отговори Едуард.

— Брей, Едуард, не трябваше. — Харесвам бърканите яйца, както бог ги е предвидил, обикновени. Побутнах яйцата с вилицата си и посегнах към бекона. Половината бяха едва сготвени, другата половина бяха хрускащи. Посегнах към хрускащите.

Бекона в чинията на Олаф също беше от хрускащият. О, както и да е.

Казах молитва над храната. Едуард продължи да яде, но другите се поколебаха, беше им неудобно с техните пълни усти. Винаги е забавно да казваш молитва на маса с хора, които не го правят. Тази неудобна тишина. Паниката, докато се чудят дали да продължат или да спрат. Завърших молитвата и си отхапах от бекона. Ям.