Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Родителите са пристигнали в шест и половина. Отнема им, десет минути, по-малко, за да се съвземат достатъчно, че да се обадят на полицията. Униформените пристигат на местопрестъплението първи. Отнема тридесет минути или час, може би повече за да пристигнат фотографите и все пак кръвта все още е свежа. Дори не е започнала да засъхва, камоли да започне да става кафява.

— Родителите почти са се натъкнали на него — казах Едуард.

— Да.

— Каква е разликата? — попита Олаф.

— Ако изгрева е бил близо до 6 и 30, тогава извършителят може да излиза на слънчева светлина или да се е скрил в дупка близо до местопрестъплението.

Едуард ми се усмихваше като горд родител.

— Дори и с глава между коленете, все още мислиш за работата.

— Но какво ни печели, — каза Олаф — ако съществото е ограничено от тъмнината или светлината?

Погледнах го. Отново се бе навел над мен, но аз седях. Нямаше да е много мъжко ако се изправя и падна.

— Ако е ограничено от тъмнината, това може да ни помогне да разберем какъв вид същество е. Няма много свръхестествени същества, който да са ограничени особено от тъмнината. Ще помогне да стесним списъка.

— А ако се е скрил близо до първото местопрестъпление, — каза Едуард — може да открием следи.

Кимнах.

— Да.

— Полицията претърси района — каза Олаф. — Да не твърдиш, че ще намериш нещо, което те не могат? — Арогантността му се усещаше.

— При първото местопрестъпление, особено, полицията е търсила човек. Ако търсиш човек, търсиш различни неща, от когато търсиш чудовище. — усмихнах се. — Освен това, ако не мислехме всички, че можем да намерим това, което полицията не може, няма да бъдем тук. Едуард нямаше да ни се обади и полицията нямаше да сподели досиетате с нас.

Олаф се намръщи.

— Никога не съм те виждал да се усмихваш така, Едуард, освен когато не се правиш на Тед. Като горд учител, чийто ученик се справя добре.

— Повече като Франкенщайн с чудовището си — казах.

Едуард се замисли за секунда, тогава кимна и се усмихна, доволен от себе си.

— Това ми харесва.

Олаф се намръщи и на двама ни.

— Ти не си я създал Едуард.

— Не — казах — но помогна да стана жената, която съм днес.

Едуард и аз се гледахме един друг и усмивките повехнаха от лицата и на двама ни, оставайки ги сериозни.

— Трябвали да се извинявам за това? — попита той.

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че трябва да се извиняваш?

— Не.

— Тогава недей. Аз съм жива, Едуард, аз съм тук. Изправих се и не се залюлях. Живота е хубав.

— Нека открием дали някое от убийствата се е случило по време на деня. Когато разгледаме всички тези глупости, нека разгледаме местопрестъплението. — Погледнах към Едуард. — Ако нямаш проблем с това. Ти си шефа.

Той кимна леко.

— Добре, но за да продължи Тед да работи с полицията в Санта Фе, трябва да включим и тях при местопрестъплението.

— Да — казах — полицията не обича цивилните да им се бъркат в местопрестъплениията, прави ги раздразнителни.

— Освен това, вече си персона нон грата в Албакърки — каза Едуард. — Трябва поне някои от ченгетата да желаят да говорят с теб.

— И това наистина ме притеснява — казах. — Препречен ми е достъпа до най-прясното местопрестъпление. Не ми трябва друга спънка в разследване като това.

— Ти също не знаеш какво е, нали? — попита Едуард.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Никаква представа. — Благослови шовинистичното му сърце, Олаф не каза:”Казах ти.”

Отидох обратно при снимките, и внезапно можех да ги видя. Издишах и казах меко:

— Лол. — стаята изглеждаше гореща. По дяволите, нямаше да трябва да сядам отново. Сложих пръстите си от двете страни на стената, за да се подсигуря, но трябваше да изглежда сякаш се нуждая от по-близък поглед. Повярвайте ми, бях толкова близо, колкото исках да съм. Накрая трябваше да затворя очи само за секунда. Когато ги отворих бях добре или толкова добре, колкото може.

Телесните части бяха разпръснати навсякъде в червена маса. Очите ми прескачаха от една кървава купчинка към друга. Почти бях сигурна, че това е горна част на ръка и капачка на коляно блестеше сред всичката тази червенина.

Никога не съм виждала толкова много парчета преди. Бях виждала разкъсани тела, но тогава е било за храна или наказание. Имаш е ужасна пълнота в това… унищожение. Гледах едно и също, но под различни ъгли… опитах се, да съединя телата в главата си, но продължаваха да ми липсват части.

Обърнах се.

— Няма глави и ръце. — Посочих към малките купчинки от телесни части. — Освен ако това не са пръсти. Телата напълно разчленени ли са, дори до кокалчетата на пръстите?