Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Погледнах го покрай рамото на Питър и разбрах, че е с няколко сантиметра по-висок от мен.

— Не прави това.

— Той иска да види, остави го да види.

— На Дона няма да й хареса това — казах.

— Кой ще й каже?

Погледнах в тъмните очи на Питър.

— Той, когато се ядоса достатъчно на теб, на нея или и на двама ви.

— Няма да го направя — каза Питър.

Поклатих глава. Не му вярвах и това повече от всичко ме накара да го пусна и да се отдръпна. Ако Едуард покажеше този малък ъгъл от ада и дума стигне до Дона, би било достатъчно да ги раздели завинаги. Бях съгласна да жертвам малко от невинността на Питър заради това. Жестоко, но истина.

Покривката падна първо от страната на Олаф, тогава Бернардо остана да я държи от едната страна като увиснало дете. Погледна към Едуард и поклати глава, но отстъпи до Олаф и остави Питър да влезе в стаята. Последвах го.

Едуард се беше преместил близо до далечната врата. Бернардо оставяше покривката обратно на масата и застана от далечния й край. Аз застанах до далечната страна, почти като Олаф, но на противоположната врата. Всички се преместихме в разделени ъгли, от стаята, всички се опитвахме да се дистанцираме от това, което се случваше. Не мисля, че дори Олаф одобряваше.

Питър оглеждаше всички снимки, обръщайки се. Стана по-блед и гласът му беше задъхан.

— Това хора ли са?

— Да — каза Едуард. Той стоеше точно до Питър, без да го докосва, без да е прекалено близко, но определено с него.

Питър отиде до най-близката стена, при снимките, които преди малко бях разглеждала.

— Какво им се е случило? — попита той.

— Не знаем, все още — каза Едуард.

Питър погледна към снимките, очите прескачаха от ужасно изображение към ужасно изображение. Не вървеше в стаята и не разглеждаше снимките толкова от близо колкото мен, но видя какво беше там. Не изкрещя или припадна или повърна. Доказа позицията си. Той не беше слаб. Почудих се дали трябва да го предупредя за възможността от кошмари. Не, той или ще ги има, или не.

Все още беше блед с роса от пот над порната си устна, но се движеше, гласът му беше задъхан, но спокоен.

— По добре да помогна на мама в кухнята. — Той излезе все още прегръщайки се с ръца сякаш му е студено.

Никой не каза и дума, докато той излизаше. Когато бях сигурна, че не може да ни чуе, отидох до Едуард.

— Е, това мина по-добре, отколкото си мислих.

— Премина по начина, по който аз мислех.

— По дяволите, Едуард, детето ще има кошмари.

— Може би, може би не. Питър е кораво дете. — Гледаше през рамката на вратата сякаш още можеше да види момчето.

Погледнах го.

— Ти се гордееш с него. Горд от това, че той видя всичко това — посочих снимките — и не полудя.

— Защо да не бъде горд? — попита Олаф.

Погледнах го.

— Ако Едуард е баща на Питър, може би. Но той не е. — Обърнах се обратно към Едуард. Гледах го. Лицето му беше обикновената празнота, но имаше нещо около очите.

Докоснах ръката му и докосването беше достатъчно. Погледна ме.

— Отнасяш се с него като бъдещ баща — поклатих глава. — Не можеш да имаш това семейство.

— Знам това — каза той.

— Не мисля, че го знаеш — казах. — Мисля, че започваш наистина да мислиш за това, истински.

Извърна очи, не срещаше погледа ми.

— По дяволите, Едуард, по дяволите.

— Мразя да го признавам, но съм съгласен с нея. — каза Олаф — Ако беше просто момчето, нямаше да виждам проблем. Мисля, че можеш да го научиш на това, което правиш, но жената и момичето… — поклати глава. — Няма да проработи.

— Не мога да разбера дори защо искаш семейство — каза Бернардо.

— Поради различни причини. Никой от вас не вярва в брака. — каза Едуард.

— Истина, — отвърна Олаф — но ако мъже като нас се женят, не трябва да е за жена като Дона. Тя е прекалено… — той се бореше за дума и накрая каза — невинна и знаеш, че това не го казвам за много жени.

— Може би това е един от чаровете й — каза Едуард и изглеждаше толкова истински учуден колкото и останалите от нас.

— Вече си я минал. Защо да се жениш за нея? — това беше от Бернардо.

— Ако всичко, което исках е секс, щях да отида другаде — каза Едуард.

— Добра ли е? — попита Бернардо.

Едуард само го погледна, един дълъг поглед.

Бернардо вдигна ръце.

— Съжалявам, съжалявам, просто съм любопитен.

— Не бъди любопитен относно Дона — каза Едуард и се обърна към мен. — Ти вярваш в брака. Под цялата тази суровост е момичето от средният запад, което вярва в брака.

— Аз вярвам в брака, но не и за хора като нас Едуард.