Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Хората говорят за къщи в стила ранчо, но това бе истинско ранчо. Ранчо, като с каубой и коне. Ранчо за туристи, но дали се счита за истинско ранчо, не бях сигурна. Но бе най-близкото, до наистина работещо ранчо, на което някога съм стъпвала.

Ранчото не беше в Албакърки, а по средата на нищото. Всъщност къщите и оградите бяха сред едно голямо нищо. Празно пространство с купища от суха трева и странно бледа почва разпростираща се по хоризонта. Хълмовете обграждаха ранчото като плавно преминаващи от една в друга купчина от скали и храсти. Едуард ни вкара през един вход, пред който бе забит кравешки череп и пишеше „ Ранчо мъртвият кон ”. Беше толкова подобно, на стотиците уестърни, който бях гледала по телевизията, че ми се стори смътно познато.

Дори оградата, пълна с коне разливаща се в един безкраен кръг изглеждаше подредено като сцена. Къщата не беше точно това, което си представях, ниска до земята и направена от бял кирпич, приличаща много на къщата на Едуард, но по-нова. Ако можеше просто да изтриеш множество полицейски коли, щеше да е живописна в смисъла на самотна в прерията.

Много от полицейските коли бяха с пуснати светлини, и пращенето на полицейските радиостанции сгъстяваше въздуха. Чудех се дали това беше от светлината, шума, или просто толкова много хора, които изнервяха конете. Не знаех много за конете, но със сигурност бързането напред - назад из бокса им, не е нормално поведение. Чудех се дали са обикаляли в кръг, преди ченгетата да дойдат или след това. Дали конете са като кучетата— Могат ли да усетят лоши неща— Не знаех, дори не знаех кого да попитам.

Бяхме спрени точно след вратата от униформен полицай. Той взе имена ни и отиде да намери някой, който да ни пусне да минем или някой, който да му каже да ни изгони. Чудех се дали лейтенант Маркс беше тук. Тъй като той ни беше поканил, изглежда вероятно. Що за заплаха за неговата кариера са използвали, че да го накарат да ме покани обратно?

Чакахме. Никой от нас не говореше. Мисля, че всички ние бяхме прекарали много от зрелия си живот в чакане на един униформен или друг да ни даде разрешение да направим нещо. Преди това ми лазеше по нервите ми, но напоследък просто чаках. Зрялост, или просто ставах прекалено изтощена да споря за дреболии— Бих искала да кажа зрялост, но бях почти сигурна, че не беше това.

Униформеният се върна с Маркс вървящ зад него. Бледото сако на Маркс се развяваше от горещия вятър, показвайки проблясък от оръжието му зад левия хълбок. Той се взираше в земята, докато вървеше, бодро, само работа, но беше внимателен да не гледа към нас, към мен, може би.

Униформеният дойде до нас първи, но стоеше малко назад от отворената странична врата на шофьора и остави лейтенанта да навакса. Маркс най-после дойде, и той гледаше втренчено Едуард, като че ли можеше да ме изключи само като не ме гледа.

— Кои са мъжете отзад?

— Ото Джефрис и Бернардо. — Забелязах, че Олаф трябваше да използва псевдоним, а Бернардо можеше да задържи истинското си име. Познай кой е бил издирван за престъпленията на друго място.

— Какви са те?

Аз нямаше да знам как да отговоря на този въпрос, но Едуард знаеше.

— Г-н Бернардо е ловец на глави като мен, а г-н Джефрис е пенсиониран правителствен служител.

Маркс погледна Олаф през стъклото. Олаф отвърна на погледа.

— Правителствен служител… Какъв вид правителствен служител?

— Такъв вид, че ако се свържете с Държавния Департамент на САЩ, те ще потвърдят самоличността му.

Маркс почука на прозореца на Oлаф.

Олаф свали прозореца надолу с почти безшумните бутоните на дръжките на вратата.

— Да — каза той с глас, който беше напълно лишен от обичайния си немски акцент.

— Какво си правил за Държавния Департамент?

— Обадете се и ги питайте: — Олаф каза.

Маркс поклати глава.

— Трябва да пусна теб и Блейк в моето местопрестъплението, но не тези двамата. — Той поклати палеца си към задната седалка.

— Те остават в колата.

— Защо? — Бернардо каза.

Маркс го погледна през отворения прозорец. Синьозелените му очи бяха предимно зелени в момента, и започнах да осъзнавам, че това означаваше, че е ядосан.

— Защото аз казвам така и аз имам значка, а ти не.

Е, поне беше честен.

Едуард проговори преди Бернардо да може да направи повече, отколкото нечленоразделни звуци.

— Това е вашето местопрестъпление, лейтенант. Ние цивилните сме тук само, за да помогнем знаем това. — Той се изви на мястото си да даде на двамата мъже контакт с очи, но се обърна така, че Маркс не можеше да види лицето му добре. Аз можех и то беше студени пълен с предупреждения.