Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Дона се обърна обратно към Едуард. Обикновено знам какво би казал Едуард, но с Дона ми липсваха предположения.

— Има снимки от местопрестъплениията разпръснати из цялата стая. Не са нещо, което искам ти и децата да видите. — Брей каза истината, това трябва да е истинска любов.

— Ол — каза тя. Изглежда се замисли за секунда две, тогава кимна — С Бека ще занесем сладките в кухнята. — Тя вдигна бяла кутия и взимайки Бека за ръката и я поведе към кухнята. Бека гледаше назад и каза:

— Но Мамо искам да видя снимките.

— Не, не искаш, миличко — каза Дона и много сигурно поведе детето надалеч.

Помислих, че Питър ще ги последва, но той остана там, гледаше към рамката на вратата, тогава погледна към Едуард.

— Какъв вид снимки? — попита той.

— Лоши — отвърна Едуард.

— Колко лоши?

— Анита — каза Едуард.

— Едни от най-лошите, които съм виждала, а аз съм виждала доста ужасни неща — казах.

— Искам да видя — отвърна Питър.

— Не — казах.

Едуард не каза нищо, просто го гледаше.

Питър ни се намръщи.

— Мислиш, че съм бебе.

— Не искам и майка ти да ги вижда — каза Едуард.

— Тя е слаба — каза той.

Бях съгласна с него, но не и на глас.

— майка ти е, която е — каза Едуард — това не я прави слаба. Прави я Дона.

Погледнах го, опитвайки се много сериозни да не го зяпна. Никога не съм го чувала да оправдава ничия слабост на никого. Едуард не е просто съдия. Той е строг садия. Каква химия има тази жена, за да го спечели така— Просто не го схващах.

— Мисля, че това което … Тед се опитва да каже е, че не годините ти ни карат да не искаме да виждаш снимките.

— Смяташ, че няма да се справя — каза Питър.

— Да — казах. — Смятам, че няма да се справиш.

— Мога да се справя с всичко, с което ти се справиш — каза той с ръце скръстени пред гърдите.

— Защо— Защото съм момиче?

Той се изчерви, сякаш се е засрамил.

— Нямах предвид това. — Но естествено че го имаше. Но хей, той е на четиринадесет, можех да го пропусна.

— Анита е един от най-коравите хора, които съм срещал някога — каза Едуард.

Питър го погледна с ръце все още скръстени пред гърдите.

— По-корава от Бернардо?

Едуард кимна.

— По корава от Олаф? — Мислих повече за него по начина, по който подреди мъжете. Знаеше моментално кой е по-плашещият мъж или може би просто беше големината на Олаф. Не, не мисля че Питър имаше усещане за лошите момчета. Това е нещо, което или го имаш или не. Не можеш да се научиш на това.

— По-корава, дори от Олаф — каза Едуард

Имаше недоволен звук от зад покривката. Звука от подразненото его на Олаф.

Питър ме погледна и погледа му се промени. Можеш почти да го видиш как мисли, опитвайки се да постави малка жена в същата категория с агресивното присъствие на мъжа Олаф. Накрая поклати глава.

— Не изглежда толкова корава, колкото Олаф.

— Ако имаш в предвид борба с ръце, не това имах предвид.

Той се намръщи и отново се обърна към Едуард.

— Не разбирам.

— Мисля, че разбираш, — каза Едуард — а ако не разбираш, не мога да ти го обясня.

Намръщването на Питър са задълбочи.

— Част от проблема е коравият мъжки код — казах — това е което не може да бъде обяснено.

— Но ти го разбираш — каза Питър и звучеше почти обвиняващ.

— Прекарвам доста време около много корави мъже.

— Не това — каза Питър. — Ти си по-различна от всяко момиче, което съм срещал.

— Тя е по-различна от всяко момиче, което някога ще срещнеш — каза Едуард.

Питър гледаше ту единия, ту другия.

— Мама ревнува от нея.

— Знам — каза Едуард.

Гласът на Бернардо дойде от вътре в стаята.

— Може ли да свалим килима вече?

— Не ми казвай че вие, о толкова корави момчета, се уморихте — казах.

— Млякото гради всеки мускул по тялото, пиленце — каза Бернардо.

Аз започнах с наименованията така че оставих „пиленце” да ми мине през ушите.

— Трябва да се присъединиш към майка си и Бека в кухнята — казах.

— Трябва ли? — гледаше към Едуард и разбрах, че той искаше разрешение.

— Да — казах и погледнах към Едуард, опитвайки се да му кажа с очите си да не го прави.

Но вниманието му бе изцяло за момчето. Гледаха се един друг и нещо премина между тях, някакво знание, нещо.

— Пуснете покривката — каза Едуард.

— Не — казах и грабнах ръката на Питър. Завъртях го така, че гърбът му да е към вратата. Изненадах го, заради това не успя да се бори. Преди да може да реши какво да прави с мен. Едуард проговори.

— Остави го, Анита.