Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Едуард кимна.

— Всяко тяло е било напълно разчленено.

— Защо? — попитах. Погледнах към Едуард. — Къде са главите?

— Намериха ги на хълма зад къщата. Мозъкът липсваше.

— Ами сърцата? — попитах. — Имам предвид има гръбнак, почти цял, но не виждам никакви вътрешности. Къде са всички вътрешни органи?

— Не ги откриха — каза Едуард.

Облегнах се назад, наполовина сядайки на масата.

— Защо са взели вътрешните органи— Дали са ги изяли. Дали това е част от някакъв магичен ритуал, или е част от ритуала на самото убиване, някакъв сувенир?

— Има много органи в тялото — каза Олаф. — Постави ги в един съд и тежат, обемисти са. Също така гният много бързо освен ако не са ги консервирали по някакъв начин.

Погледнах го, но той не гледаше към мен. Гледаше към снимките. Не даде много детайли, но по начина, по който го каза, звучеше сякаш знае за какво говори.

— И от къде знаеш, колко тежки вътрешностите на човешко тяло могат да бъдат?

— Може да работи в морга — каза Едуард.

Поклатих глава.

— Не работиш в морга, нали Олаф?

— Не — каза той и сега ме гледаше. Очите му се превърнаха в тъмни пещери на лицето му, трик на светлината, или трябва да е тъмнината. Гледаше надолу към мен и без да виждам очите му можех да почувствам напрежението в погледа, сякаш ме проучва, измерва, анализира.

Задържах погледа си върху Олаф, но попитах.

— Каква е неговата специалност, Едуард— Защо го повика в този случай?

— Единственият човек, който съм виждал да прави нещо близо до това е той — каза Едуард.

Погледнах го и лицето му беше спокойно. Върнах се към Олаф.

— Казаха ми, че си бил в затвора за изнасилване, не за убийство.

Той ме погледна право в очите и каза:

— Полицията пристигна прекалено скоро.

Бодър глас се провикна от предната част на къщата.

— Тед, ние сме. — Беше Дона и „ние” можеше да значи само децата.

Олаф излезе с напета походка, опитвайки се да я упъти в друга посока. Мисля че Олаф и аз все още щяхме да се гледаме, когато тя ни види, но Бернардо влезе и каза:

— Трябва да скрием снимките.

— Как? — попита Олаф

Взех свещника от масата и казах.

— Поставете покривката на масата пред вратата. — Застанах настрани и оставих Бернардо да издърпа покривката.

Олаф каза:

— Няма ли да му помогнеш— Все пак, нали си едно от момчетата.

— Не съм достатъчно висока, че да успея да я задържа пред цялата врата — казах.

Той се усмихна, насмешливо но отиде да помогне на Бернардо да блокира преградата на вратата с покривката на масата.

Останах да стоя отзад с черния железен свещник в ръцете си. Вгледах се в високия, с гола глава мъж и наполовина съжалявах, че не съм достатъчно висока да забия черния железният свещник в черепа му. Щях да дължа на Едуард друга услуга, ако убия още един от подкреплението му, просто защото ме е изплашил.

Можех да чуя Едуард с най-добрия си утешителен глас на Тед, опитващ се да я убеди, че не е нужно да казва на всички „здравейте”. Тя спореше, мило, но твърдо, че естествено че трябва да го направи. Колкото повече той се опитваше да я задържи надалеч, повече тя искаше да види, кажете го предчувствие, но се обзалагам, че човека когото искаше да види съм аз. Къщата беше построена така, че да не можеш да влезеш в трите спални за гости без да минеш през трапезарията. Дона искаше да се увери къде съм и да е сигурна че не съм в ничие легло, освен моето. Най-малко това на Тед. Дали си мислеше, че съм избягала пред тях до стаята си за да покрия голотата си с дрехи— Каквито и да бяха мотивите й, тя идваше насам. Чух гласа на Бека.

По дяволите. Промуших се под покривалото на вратата и почти се блъснах в тях. Дона спря да ходи издавайки изненадан звук. Очите й бяха широки, докато ме поглеждаше, сякаш се страхува от мен. Питър ме гледаше със спокойни кафяви очи, сякаш всичко е толкова скучно, но под това перфектно тийнейджърско отегчение се криеше светлина и интерес. Всички се чудеха какво има зад покривката пред вратата.

Беше Бека която попита.

— За какво е килима пред вратата? — аз й виках покривка за маса, понеже Едуард я използваше за това, но все пак изглеждаше като килим. Децата се придържат към простотата.

Дона погледна към Едуард.

— Да Тед, защо покривката е пред вратата.

— Защото я държим там — каза Бернардо от зад импровизираното перде.

Тя пристъпи по-близо.

— И защо я държите там?

— Попитай Тед — казаха Олаф и Бернардо заедно.