Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

Не знам какво щеше да отвърне на това, защото телефона звънна и той отиде да отговори.

— Спасен от звънеца.

— Той възнамерява де се ожени за тази жена — каза Олаф.

Кимнах.

— Страхувам се, че е така.

— Ако иска да се ожени за нея, това си е негова работа — каза Бернардо.

С Олаф го гледахме докато усмивката му увехне и в очите му се зароди объркване.

— Какво?

— Олаф може да е сериен изнасилвач, Бернардо, дори сериен убиец, но по неговият извратен начин, той има повече скрупули от теб. Това не те ли притеснява?

Бернардо поклати глава.

— Не.

Въздъхнах.

Едуард се върна в стаята. Лицето му беше обратно към нормалното „Едуард лице” сякаш всичкото това разкриване преди минута не се бе случило.

— Чудовището е убило друга двойка в Албакърки миналата нощ.

— По дяволите — казах. — Отивате ли без мен?

Едуард гледаше лицето ми малко прекалено близо, така че знаех че изненадата се задава.

— Твоето присъствие беше поискано.

Можех да усетя изненадата на лицето си.

— Лейтенант Маркс вече не е този със заповедите?

— Той бе на телефона.

— Шегуваш се.

Едуард поклати глава.

— Не го схващам.

— Предполагам, че някой по-нагоре му е дръпнал верижката за това, че те е изритал. Вероятно са му дали избор или да работи с теб или да се оттегли от случая.

Трябваше да се усмихна.

— Такъв случай прави кариери.

— Точно така — отвърна Едуард.

— Е, сега вече знаем цената на Маркс.

— Цената? — попита Бернардо — Ще го подкупвате ли?

— Не — казах — но принципите му, които той толкова ми мило ми завря в лицето вчера, не са толкова важни за него, колкото кариерата му.

— Не толкова силни — каза Едуард.

— Явно не — съгласих се.

Чух Дона да идва надолу по коридора, говорейки силно на Бека, но мисля че беше, за да ни предупреди че идваха. Мъжете грабнаха килима и отидоха към рамката на вратата. Едуард каза с силния си, весел Тед глас.

— За жалост момчета и момичета. Трябва да се захващаме за работа.

Отидох в стаята си. Ако излизахме от къщата се нуждаех от повече оръжия.

Седях на предната седалка до Едуард. Вероятно беше моето въображение, но можех да усетя някой да ме гледа в задната част на врата. Ако не си го въобразявах, обзалагах се, че е Олаф.

Добавих презраменен кобур с Браунинга в него. Обикновено това е единственият пистолет, който нося, докато някой не се опита да ме убие или някое чудовище не се покаже от плът и кръв. Но задържах Файстара в кобура от вътрешната страна на панталоните. Прекалено много снимки на обезобразени трупове, за да ми е удобно. Взех дори всички ножове и това може да ви покаже колко несигурна се чувствах. Да ме гледат достатъчно интензивно, че да направят дупка през плътта ми, започваше да ми лази по нервите. Не беше въображението ми, можех да го почувствам.

Обърнах се в седалката и срещнах очите на Бернардо. Погледът в очите му, когато се обърнах не бе нищо, което исках да вида. Имах неудобна мисъл, за това което си фантазираше и за това, че може да съм в главната роля.

— Какво зяпаш? — попитах.

Той примигна, но изглежда му отне време, докато очите му се фокусираха върху мен, а не върху каквото и да бе в главата му. Той се усмихна бавно, почти мързеливо.

— Не правех нищо.

— Да бе — казах.

— Не можеш да ми кажеш за какво да си мисля, Анита — отвърна той.

— Достатъчно добре изглеждаш. Намери си някой, с когото да отидеш на среща.

— Ще трябва да вечерям и да пия вино с нея и тогава може и да не получа секс в края на вечерта. Какво приятно има в това?

— Намери си проститутка тогава — казах.

— Бих го направил, ако Едуард ме остави да изляза сам.

Обърнах се и погледнах към Едуард.

Отговори на въпроса без да се налага да го питам на глас.

— Забраних на Олаф да се…среща, докато е тук. Олаф негодуваше, така че казах същото и на Бернардо.

— Много равностойно — казах.

— Тотално нечестно е да ме наказваш защото Олаф е луд — каза Бернардо.

— Ако аз не мога да срещна нуждите си, тогава защо ти трябва да можеш? — попита Олаф. Имаше нещо в гласа му, което ме накара да го погледна. Гледаше право на пред, не поглеждаше никого.

Обърнах се в седалката си и погледнах към Едуард.

— От къде ги намери тези?

— От същото място където намерих вампирски екзекутор и некромант — каза той.

Получаваше точка. Достатъчно, че завършихме пътят до Албакърки в пълна тишина. Чуствах се достатъчно морално извисена, че да хвърлям камъни, но явно Едуард не беше съгласен. Тъй като той познаваше Олаф по-добре от мен, нямаше да споря. Поне засега.