Лоръл Хамилтън - Обсидианова пеперуда

— Какъв е планът за днес? — попитах.

— Не си свършила с прегледа на досиетата — каза Едуард.

Бернардо изстена.

— Мисля че това е губене на време — каза Олаф. — Ние минахме през досиетате. Не вярвам, че тя ще намери нещо ново.

— Тя вече го направи — отвърна Едуард.

Олаф го погледна, парче от бекон наполовина на пътят към устата му.

— Какво имаш предвид.

Едуард им обясни.

— Това е нищо — каза Олаф.

— Повече е от това, което направи ти — отвърна Едуард.

— Ако съм такова бреме, може би трябва да напусна — каза Олаф.

— Ако не можеш да работиш с Анита, може би трябва.

Олаф се вторачи в него.

— Предпочиташ нея за подкрепление пред мен? — звучеше удивен.

— Да.

— Мога да я счупя наполовина върху коляното си. — Удивлението се превръщаше в гняв. Предполагам повечето емоции се превръщат в гняв за Олаф.

— Може би — каза Едуард — но се съмнявам, че тя ще ти даде възможност.

Вдигнах ръка.

— Не превръщай това в състезание, Едуард.

Олаф се обърна към мен, бавно. Проговори много бавно, много ясно.

— Аз не се състезавам с жени.

— Страхуваш се, че няма да се справиш? — попитах. В момента, в който го казах, ми се искаше да не съм. Мигновеното удовлетворение не си заслужаваше погледа на лицето му, докато се вдигаше от стола. Наведох се към масата и извадих Файстара, насочвайки го към него под масата.

Олаф се изправи, стърчеше над мен, като мускулесто дърво.

— Едуард прекара сутринта говорейки ми за теб. Опитвайки се да ме убеди колко се заслужава да бъдеш слушана. — Той поклати глава. — Ти си вещица, а аз не съм. Нещото, което ловим може да е магическо и може да се нуждаем от твоето мнение. Може би всичко това е истина, но аз няма да бъда обиждан от теб.

— Прав си — казах. — Беше долен удар.

Той примигна.

— Извиняваш ли ми се.

— Да, когато, рядко, много рядко се случи да греша, мога да се извиня.

Едуард ме гледаше през масата.

— Какво? — попитах.

Той просто поклати глава.

— Нищо.

— Омразата на Олаф към жените е нещо като недъг, а аз не се подигравам на хора с недъзи.

Едуард затвори очи и поклати глава.

— Не можеш просто да го оставиш, нали?

— Аз не съм инвалид.

— Ако мразиш някого или нещо с безразсъдна, безкомпромисна омраза, тогава си сляп, където омразата е засегната. Полицията ме изрита от местопрестъплението вчера, защото командващият полицай беше хленчещ за вяра консервативен християнин и той ме осъди като дяволско изчадие. Така че той предпочита повече хора да бъдат убити, отколкото да ме остави да помогна с разрешаването на престъплението. Мрази ме повече, отколкото иска да хване това чудовище.

Олаф все още беше прав, но част от напрежението бе изчезнало. Изглежда сякаш наистина ме слушаше.

— Мразиш ли жените повече, отколкото искаш да хванеш това чудовище?

Погледна ме и за пръв път очите му не бяха ядосани. Бяха замислени.

— Едуард ме повика, защото съм най-добрият. Никога не съм си тръгвал от работа преди плячката да е мъртва.

— И ако е нужно свръхестественото ми мнение, за да ти помогне да заловиш чудовището, ще се справиш ли с това?

— Не ми харесва — каза той.

— Знам това, но не това попитах. Можеш ли да се справиш с това, че мога да помогна да убиеш чудовището. Можеш ли да приемеш помощта ми, ако това е най-добре за работата?

— Не знам — каза той. Най-малко беше честен, дори разумен. Това беше умно.

— Въпросът, Олаф, кое обичаш повече: да убиваш или омразата си към жените?

Можех да почувствам неподвижността на Едуард и Бернардо. Стаята беше затаила дъх, чакаща за отговор.

— Бих предпочел убиването над всичко друго — каза Олаф.

Кимнах.

— Страхотно и благодаря.

Той поклати глава.

— Ако трябва да приема помощта ти това не означава, че те приемам за равна.

— Аз също — отвърнах.

Някой ме изрита под масата. Мисля че беше Едуард. Но Олаф и аз си кимнахме един на друг, не точно усмихнати, но сключихме примирие. Ако можеше да контролира омразата си и аз можех да контролирам остроумието си, примирието щеше да издържи достатъчно дълго, че да решим случая. Успях да прибера Файстара в кобура без той да забележи, което ме накара да мисля по-малко за него. Едуард беше забелязал и мисля, беше и Бернардо. Каква е специалността на Олаф— Колко добър беше той, ако не знаеше къде е пистолета?

След закуска се преместихме обратно в трапезарията. Бернардо предложи доброволно да почисти. Мисля че си търсеше извинениее да се измъкне от документите. Въпреки че започнах да се чудя дали Бернардо е бил толкова изплашен от нараняванията на жертвата, колкото Едуард. Дори и чудовищата се страхуваха от това.