Карън Ченс - Докосни мрака

За разлика от последния път сега имаше нещо, което трябваше да свърша, преди да потегля към новия си живот. Измъкнах се от агенцията, в случай че момчетата на Тони бяха решили да не спазят уречения час, като избегнах предната врата, промушвайки се през прозореца на банята. Винаги изглеждаше толкова лесно, когато го правеха хората по телевизията. Накрая имах раздрано бедро, скъсан панталон и прехапана устна от усилието да не изругая.

Най-накрая успях, после се спуснах по тъмната страна на улицата до паркинга и пресякох към Вафлената къща. Пътуването беше кратко, но много изнервящо. Познатите улици внезапно изглеждаха като перфектни места за криене на убийците на Тони и всеки шум звучеше като зареждане на пистолет.

Вафлената къща имаше ярки халогенни светлини на паркинга, които ме караха да се чувствам под прицел, докато го прекосявах. За щастие телефонните кабинки бяха в сянката на едната стена на сградата. Спрях се пред една от тях, която работеше, и изкарах малко дребни от чантата си, но никой не вдигна в клуба. Оставих телефона да звънне 20 пъти, докато прехапвах устната си, казвайки си, че това не значи нищо. Беше петък вечер и сигурно никой не можеше да чуе телефона в глъчката или пък нямаше възможност да го вдигне.

Отне ми малко време да стигна до там пеша, докато се опитвах да остана незабелязана и да избегна да си счупя глезена в новите ми, стигащи до над коляното, с високи токчета ботуши. Купих ги, защото подхождаха на сладката кожена мини пола, която продавачката ме убеди да купя и с която планирах да впечатля всички в клуба след работа, но ботушите не бяха подходящи за развиване на висока скорост. Очакваше се да бъда могъщ ясновидец, но ако бях видяла нещо по-рано относно това, което щеше да се случи, то може би щях да нося обувки за тенис или поне такива с ниски токове, нали? По дяволите, не. Точно както никога не печелех от лотарията. Всичко, което можех да „видя“, бяха неща, които ти докарват кошмари и сериозни проблеми с алкохола.

Беше една от онези горещи нощи в Джорджия, когато въздухът се усещаше като тежко одеяло върху кожата, а влажността бе извън всякаква класация. Слаба мъгла се виждаше на светлината на уличните лампи, но по-голямата част от светлината идваше от луната, проблясваща по гладките от дъжда улици и превръщайки локвите в сребърни. Нощта замъгляваше цветовете на сградите в търговската част на града, превръщайки ги в сиви, които се сливаха в сенките и скриваха върховете на небостъргачите. Историческият район бе като нещо извън времето си тази нощ, особено когато пресякох сградата на Маргарет Мичъл, разположена в северната част на улица „Пийчтри Стрийт.“. Изглеждаше напълно естествено, когато един от файтоните, обслужващи туристите, се появи иззад ъгъла, освен факта, че се движеше с пълна скорост и едва не ме прегази.

Имах секунда, за да видя ужасените лица на туристите, които се бяха вкопчили на задната седалка, преди файтонът да отскочи от тротоара и да изчезне. Отдръпнах се от покрития с кал канал и се огледах подозрително. Весел смях зад мен ми разясни как този дебел, стар кон бе убеден да постави нов рекорд по бягане. Диря от мъгла, почти неразличима от лекия дъжд, се носеше наоколо.

— Порша! Не е смешно!

Смехът иззвънтя отново и една прекрасна южняшка красавица с люлеещ се кринолин се материализира пред мен.

— О, да беше. Видя ли им лицата?

Веселие проблясваше в това, което някога са били очи по-сини от моите. Тази вечер бяха с цвета на пенестите облаци над нас.

Потърсих в чантата си кърпичка, с която да почистя ботушите си.

— Мислех си, че вече не правиш така. Ако изплашиш туристите, с кого ще си играеш?

Нямаше много компании, които да претендират, че Атланта, подобно на Савана или Чарлстън, притежаваше достатъчно исторически райони, за да си струват туристическите обиколки с файтон. Ако Порша продължаваше с нейните игри, то едва ли южняшкият чар на града щеше да оцелее от урбанизацията — която предлагаше такива уважавани фаворити като Светът на Кока — кола, центърът на CNN и подземният мол на Атланта — и той щеше да бъде обречен.

Порша се нацупи, което бе толкова привлекателно, че тя сигурно го бе упражнявала пред огледалото, когато е била жива.

— Не си забавна, Каси.

Хвърлих й нещастен поглед, докато се опитвах да изчистя окаляната кожа, но всичко, което успях да направя, бе да я замажа. Никога нямаше отново да изглежда шик.

— Аз съм изключително забавна, но не и тази вечер.