Карън Ченс - Докосни мрака

Не можах да не проследя пътечката, която той прокара с дългите си пръсти, отстрани на тялото, от зърната на гърдите до слабините си. Това беше безсрамна покана и ми отне секунда, за да спра да гледам похотливо и да осъзная какво се случваше. Най-накрая се досетих, че той предполагаше, че трябва да плати за стаята по считания от него за обикновен начин. На улицата не се предлагаха такива неща безплатно и когато отказах да взема пари, той е предположил, че искам да ми се отплати по друг начин.

Трябваше да се опитам да му обясня, че през целия си живот съм била използвана и че никога не бих причинила това на друг. Може би, ако го бях направила, щяхме да започнем да разговаряме и да изясним някои неща. Но вместо това откачих и го изхвърлих от спалнята заедно с одеялото, което метнах върху него. Не знаех какво мислеше той за всичко това, защото никога не обсъдихме онази нощ. С времето свикнахме един с друг, започнахме да разпределяме домашните си задължения, да готвим и пазаруваме като всички останали съквартиранти, но всеки от нас пазеше своите тайни. Понякога го хващах да ме гледа със странно изражение и си мислех, че очакваше да го изоставя като всеки друг преди това. Наистина не исках да го направя.

— Рано ли свърши?

Той докосна бузата ми и аз отстъпих с намерението да бъда далеч от тези доверчиви очи. Нямаше изход от това, което трябваше да направя, но не изгарях от желание да видя разстроеното му лице и да гледам как губи вяра в хората заради мен.

— Не — отдръпнах се аз и се опитах да помисля как това да не прозвучи като отблъскване. Не той беше виновен, че светът ми се сриваше със земята. Отново. — Трябва да ти кажа нещо важно и искам да ме слушаш внимателно и да направиш това, което ти казвам, става ли?

— Ти заминаваш.

Не знаех как беше разбрал. Може би имах този вид. Вероятно го бе виждал и преди.

— Нямам избор.

По взаимно съгласие излязохме през задната врата на паважа, който заобикаляше стълбите към улицата. Не беше много приятно, но поне бе тихо. Въздухът миришеше на дъжд, пороят, който се бе изливал целия следобед, беше спрял. Ако побързах, може би щях да стигна до автобусната спирка, преди да се намокря.

— Помниш ли, че ти казах за лошите неща, които ми се случиха преди известно време?

— Да, но няма от какво да се притесняваш сега. Аз съм тук.

Той се усмихна и аз не харесах изражението на очите му. Не исках да държи на мен, не исках да му липсвам. По дяволите, това не отиваше на добре. Реших да престана да шикалкавя, не беше силната ми страна.

— Скоро ще се случат някои сериозни неща и аз трябва да се махна, преди да ме връхлетят.

Не звучеше обяснение, но как да кажете на някого, че вампирският гангстер, който ви е отгледал и за когото сте направили всичко възможно да унищожите, е обявил цена за главата ви. Нямаше начин Томас да разбере света, на който принадлежах, дори и да имах цялото време на света, за да му обясня. — Можеш да вземеш нещата от апартамента, но дрехите ми занеси в приюта. Лиза ще им намери приложение.

За момент силно ме заболя за добре подбрания ми гардероб, но нямаше друг начин.

— Кас…

— Ще говоря с Майк, преди да тръгна. Сигурна съм, че ще ти позволи да преспиш тук за около седмица-две, в случай че някой реши да ме потърси в апартамента. По-добре е да не се връщаш там за известно време. — Имаше студио — апартамент на последния етаж, останал от времето, когато собствениците живели над своя бизнес. Майк го използваше доскоро, така че би трябвало да е в прилично състояние. А и щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че Томас ще остане там. Не ми харесваше гледката на банда вбесени вампири нахлуващи в нашето място, търсейки мен и вместо това намирайки него.

— Каси. — Томас пое ръката ми внимателно, сякаш се страхуваше, че мога да я изтръгна. Смяташе, че съм прекалено нервна, за да бъда докосвана поради недоразумението в началото на съвместния ни живот. Никога не го оборих, защото не исках да създам грешно впечатление и, честно, беше по-лесно да поддържам между нас известна дистанция. Нямаше нужда да му се въртят в главата разни неща нито вкъщи, нито на работа.

— Идвам с теб — каза той спокойно, сякаш това бе най-логичното нещо на света.

Не исках да го наранявам, но не можех да стоя там и да споря, докато имаше наемници по петите ми.

— Не можеш! Съжалявам, но двама човека се проследяват по-лесно и освен това ако ме хванат…

Спрях, защото не можех да измисля как да му кажа колко лошо щеше да стане и да не звуча като бълнуващ лунатик. Разбира се, той сигурно бе виждал доста странни неща на улицата, които да го направят по-непредубеден от полицаите, които се отнасяха към всеки, който започнеше да говори за вампири като към наркоман или шизофреник. Но дори и да намерех начин да му кажа, просто нямаше време.