Карън Ченс - Прегърни нощта

— Не и без да имам някаква идея къде е — съгласих се аз.

Когато тръгнах след Томас, Сенатът взриви нулева бомба, така че не можех просто да се пренеса там, да го сграбча и да се пренеса отново. Трябваше да предположа, че Кръгът си имаше свой арсенал от отвратителни неща, чакащи да се уверят, че всеки опит за спасение, който предприемех, щеше да завърши с това, че аз щях да бъда тази, която щеше да се нуждае от спасяване. Ако щях да правя това, имах нужда от план. А за да се оформи такъв, трябваше да знам къде е тя.

— Ще направя, каквото мога — обеща Ник. — Но относно Кодекса, все още твърдя, че трябва да опитаме със Салех.

— Кой е Салех? — попитах, опитвайки се да не показвам отчаянието си.

— Прекалено е рисковано! — Погледът, който Приткин хвърли на Ник, можеше да разтопи метал.

— Аз съм Пития — напомних му. — Дишането е рисковано.

— Салех се занимава с информация. Езотерична, труднодостъпна, ценна информация — информира ме Ник, въпреки все по-почервеняващото лице на Приткин. — Проблемът е цената му.

— Мога да осигуря пари — казах, мислейки си за Били и рулетката и богатите възнаграждения.

— Той не борави с пари — просъска Приткин, прекъсвайки това, което щеше да каже Ник. — Само с услуги! И ти няма да рискуваш да му дължиш една!

— Аз решавам това!

— Най-малкото можем да говорим с него — предложи Ник меко. Продължавах да се надявам, че неговото сдържано отношение ще посмекчи приятеля му, но нямахме такъв късмет.

— Ако знае нещо, ще го разбера — каза пиксито, размахвайки тънкия си меч. Щеше да звучи комично, ако не бях виждала какво прави това нещо. Ник поклати глава.

— Ако го ядосаме, никога няма да получим нещо от него.

— Колкото по-малко сме там, толкова по-добре — казах аз. — Повечето хора не обичат да говорят пред голяма аудитория. — Особено ако единият от тях размахваше меч пред лицето му.

Приткин изглеждаше така, сякаш ще експлодира.

— Нищо ли не чу от това, което казах? Кодексът е безполезен за твоите цели. А аз няма да ти позволя да се приближиш до тази отрепка.

— Никъде не трябва да ме водиш — казах му нетърпеливо. — Ще отида сама.

— Няма да ходиш. — Това звучеше окончателно.

— Вече знам името му — изтъкнах аз. — Колко трудно, според теб, ще е за Били да го намери?

— Имаш ли някаква представа какво може да поиска? Ще се опита да те изиграе…

— Тогава е добре да сме наоколо, за да сме сигурни, че няма — каза Ник спокойно. Той вдигна пясъчната си вежда към мен. — Ако позволиш ескорт? Погледнах лицето на Приткин, което граничеше с пурпурното, и въздъхнах. Докато не се обучех малко на самозащита, един или двама бодигардове ми бяха доста необходими. Освен това, не бях сигурна как да се отърва от него. Казах ок, въпреки че знаех, че ще съжалявам. Разбира се, бях права.

Стаята щеше да бъде елегантна, ако не бе цялата покрита с кръв. Подбраният с вкус златен и кремав интериор на апартамента контрастираше с панорамата на Вегас отвън, но гледката не беше толкова голям проблем в интериора в сравнение с кафявите поточета, които се стичаха надолу по релефните тапети и се съсирваха върху красивия биволски килим. Никъде не се виждаше тяло, но нямаше и нужда. Никой не можеше да загуби толкова кръв и да остане жив. Дори и да не бе напълно човек.

Роклята ми стана с цвета на тайнствен залез, с извити черни клони, обгръщащи голямата луна подобно на кокалести пръсти. Беше ужасно зловеща и идеално подхождаше на настроението ми. Погледнах с копнеж фоайето, но не можех да махна с ръка и да избягам, тъй като това беше моя идея. Единственото хубаво нещо бе, че бях успяла да се отърва от феята. Чудех се дали е успяла да излезе вече от чекмеджето.

Неохотно последвах Приткин през опустошената дневна, докато Ник остана отзад, за да огледа. Движехме се предпазливо по коридора, опитвайки се да избегнем кръвта. Не беше лесно. Докато правех това, установих, че жертвата бе отнесла със себе си поне няколко от нападателите си. Тази кръв не можеше да идва само от едно тяло. Уверих се в това, когато видях, че вратата в края на коридора бе отворена заради тяло, което се подаваше наполовина от нея. Или за да бъдем поточни, това беше част от тяло. Горната част се намираше на няколко стъпки от останките, а изобщо не можех да видя дясната ръка. Разбира се, не търсех особено упорито.

Внимателно прекрачих това, което бе останало от тялото и се натъкнах на липсващата ръка. Тя беше прикрепена върху стената до вратата, акт на внимание към брадвата, която я бе отсякла от рамото. Ръката висеше на остатъците от ръкав, който някога може би е бил син, но сега представляваше бъркотия от пурпурно.