Чарлс Шефилд: Превъзходство

Там тя беше се натъкнала на аномалия — и на нещо повече. Беше преживяла опасности, вълнения, отчаяние, ужас, болка, въодушевление, беше завързала дружба. Половин дузина пъти беше близо до смъртта. И когато накрая се върна на Сентинел Гейт, мястото, за което толкова много и толкова дълго беше мечтала, намери нещо друго. Тя откри, че… че…

Дариа гледаше Сентинел и се бореше със себе си да признае истината.

Че скучае .

Невероятно, но това беше единствената дума за състоянието, в което се намираше. Животът на преуспяващ учен-археолог, някога толкова богат и вълнуващ, вече не я удовлетворяваше.

Беше лесно да се разбере причината. Изчезването на Строителите преди пет милиона години беше се оказало за Дариа възможно най-привлекателната загадка. Тя не можеше да си представи нещо по-интересно от изследване на артефакти, оставени от отдавна изчезнала раса, от усилията й да разбере и може би да научи къде са отишли Строителите и защо?

Докато Строителите оставаха неоткрити , за нея нямаше нищо по-интересно от артефактите. Но след като човек е срещнал интелигентни конструкции, които дават да се разбере, че са представители на Строителите и все още защитават интересите на Строителите… тогава миналото става безинтересно. От значение е настоящето и бъдещето с възможността за среща и изучаване на самите Строители. Дори най-интересните части от предишния й живот, даже нейният високо ценен каталог на артефактите, не можеха да се сравняват с тази перспектива.

Комуникационният терминал на Дариа тихо иззвъня. Тя се върна при него без особено много да бърза. Сигурно беше професор Мерада — през тези дни той се обаждаше по всяко време на деня и нощта.

На екрана над бележките й за каталога вече се виждаше сериозното му лице.

— Професор Ланг! — Мерада заговори веднага щом тя се появи в неговото полезрение. — Отнася се за предложената от вас статия за фейджите.

— Да? — Дариа се досещаше какво щеше да последва.

— Тук се казва, цитирам: — „Макар фейджите да се смятат за бавно движещи се форми в открития Космос, избягващи всички видове гравитационно поле, има изключения. При определени обстоятелства те могат да бъдат принудени да се движат в гравитационно поле, и то с голяма скорост.“ Професор Ланг, предполагам, че вие сте написали това.

— Точно така. Аз го написах.

— И какъв е източникът на това ваше твърдение? Вие не го цитирате.

Дариа изруга наум. Още когато направи това допълнение към статията за фейджите тя знаеше, че то ще й създаде неприятности. Пак старият проблем. Трябва ли да повтаря като папагал традиционното схващане за фейджите и артефактите на Строителите или трябва да каже истината, макар тази истина да не можеше да бъде подкрепена с нищо друго, освен с нейната дума и думата на неколцина други участници в мисията? Тя беше видяла фейджи да се движат по-бързо, отколкото се предполагаше за възможно, да пикират към кораба, с който беше летяла. Други бяха видели същите тези фейджи — които се смятаха за неразрушими — разбити на парчета върху повърхността на планетоид със силно поле.

Дариа се ядоса на Мерада, а знаеше, че няма право. Той правеше точно онова, което всеки съзнателен изтъкнат учен трябва да направи… което самата Дариа би направила преди една година — да отхвърли данни, основани на слухове, и непрецизно извършени изследвания, да настоява за неопровержими факти.

— Ще ви съобщя източниците веднага щом получа разрешение за публикуване.

— Побързайте, професор Ланг. Официалната дата за приключване с промените в каталога вече отмина. Сигурна ли сте, че ще можете да получите разрешение?

— Ще се постарая — Дариа кимна, за да покаже, че разговорът е приключил и се отдалечи от терминала.

Мерада предположи, че споменатото от нея одобрение е може би просто съгласие на друг изследовател да направи предварително заключение преди официалното публикуване. Истината беше невъобразимо по-сложна. Одобрението за публикуването на тази информация трябваше да дойде от самия Междувидов съвет.

Беше направила не повече от половин дузина стъпки, когато комуникационният терминал иззвъня отново. Дариа въздъхна и се върна. Настойчивостта беше главното достойнство на всеки изследовател, но Мерада понякога прекаляваше.

— Да, професоре? — каза тя, без да погледне към екрана.

— Дариа? — попита един тих глас. — Вие ли сте?

Дариа ахна и погледна към терминала, но той й предложи само бял фон. Връзката беше само гласова.