Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

Спасителният отряд на ВТО закрачи през отломките към шлюза. Започнаха да отварят триножници и да поставят прожектори. Лусика, придружавана от Абена, Лукасиньо и бодигардовете си, се спусна по стълбата на кораба към повърхността. Фаровете на кораба озаряваха парчетата от градински мебели, острите шипове от укрепено стъкло, пръснати в реголита, изкривени греди, части от машини. Лукасиньо и Абена започнаха да си проправят път през отломките.

— Нана.

Охранителите на Лусика бяха намерили нещо. Челниците им осветиха дреха от туид, извивката на нечие рамо, кичур коса.

— Стой там, Лукасиньо — заповяда Лусика.

— Искам да го видя — каза той.

— Стой там!

Двама от бодигардовете го сграбчиха за ръцете и го накараха да се обърне на другата страна. Колкото и да се дърпаше, не можеше да направи нищо — бодигардовете бяха новополунчени, пристигнали преди шест месеца от Акра, и можеха да надвият с лекота всеки лунарианец от трето поколение.

— Погледни ме.

— Искам да го видя!

— Погледни ме!

Лукасиньо се обърна. Зърна Лусика, която бе паднала на колене в реголита с ръце, притиснати към визьора на шлема, и се клатеше напред-назад. Мярна и нещо разбито, изкривено — сякаш се е взривило, а после е изсъхнало, докато не е станало твърдо като кожа за обувки. Миг по-късно, Абена хвана шлема му с две ръце и обърна лицето му към себе си. Той ѝ върна жеста — хвана шлема ѝ и го наведе към своя, така че да се докоснат леко. Целувката на лунонавтите.

— Никога и за нищо на света няма да простя на хората, които сториха това — закле се Лукасиньо по личния комуникационен канал. — Робърт Макензи, Дънкан Макензи, Брайс Макензи — заклевам ви се в отмъщение. Вече сте моя мишена. И ви се вричам — аз ще ви унищожа.

— Лукасиньо, не говори така.

— Ти нямаш думата тук, Абена. Това е мое решение.

— Лукасиньо…

— Мое е.

— Госпожо Асамоа-Корта.

Лусика се сепна, когато чу името си по общия канал. Викаше я един от работниците от екипа на ВТО.

— Готови сме.

Тя отпусна длан на рамото на Лукасиньо. Тактилните излъчватели на ръкавиците го накараха да почувства докосването ѝ.

— Лука, това ще те погуби.

Той бе успял да погледне само за момент. Не му дадоха да види онова, което Лусика видя — неговият чичо, нейният о̀ко; но онова, което бе видял, се бе запечатало в ума му завинаги.

— Нана, чакат ни — обади се един от бодигардовете.

Абена поведе Лукасиньо бавно нататък, като внимаваше да го държи с гръб към мъртвеца. Луната убиваше грозно.

Екипът на Воронцови заведе Лусика, после — Лукасиньо, и накрая — Абена към лебедките, които бяха монтирали, за да се спуснат през шлюза. Лукасиньо се наведе за миг над широката, тъмна паст на отвора и светлината от челника му озари стените на ямата. Взривът, породен от разхерметизирането на имението, бе разчистил шахтата на шлюза от всякакви дребни препятствия, които биха могли да закачат или разкъсат космокостюма му. И все пак му предстоеше да се спусне в тъмната пещера, която вероятно криеше неизразими ужаси. Маякът на убежището не спираше да свети, но това не означаваше, че не се е повредило, разкъсало или смачкало.

— Спускам.

Сигурно така се е чувствала Адриана, когато се е спуснала за пръв път в лавовата тръба, в която е щяла да извае двореца си. Лъчи светлина върху голите скали, потрепването на въжето, докато се спускаше надолу.

„Излезе от този шлюз, когато се опълчи на баща си и избяга от него“, помисли си Лукасиньо и усети леко бодване на срам. „Колко различно е завръщането ти.“

Сензорите на Лукасиньо звъннаха, за да сигнализират повърхност, и миг по-късно краката му вече бяха стъпили здраво на земята. Под ботушите му хрущяха камъни и парчета от най-различни вещи. Той се откачи от ремъците и навлезе бавно в Боа Виста. Слабите лампи, които екипът на Воронцови беше наслагал наоколо, повече загатваха, отколкото разкриваха очертанията в тъмнината. Очите на Шанго се бяха превърнали в тъмни кръгове. Павилионите се бяха разпаднали като къщички от карти. Голите клони на дърветата бяха напълно замръзнали и изглеждаха зловещо на светлината на ниските лампи. Едва различаваше пълните, чувствителни устни на Янса. Тук-там проблясваше лед: замръзналите сълзи на оришите. Светлината от шлема на Лукасиньо играеше по мъртвите, заскрежени поляни и лещите от черен лед, в които се бяха превърнали басейните и езерата. Онази част от водата, която не беше отнесена от течението при разхерметизацията, бе замръзнала почти мигновено.