Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

Все още не се беше свършило.

— Корковадо, Дороличе, Дезафинадо — изграчи той паролата.

— Добре дошъл, Лукас Корта — поздравиха го системите на терминала. — Капсулата е готова. Начало на орбиталния трансфер с въжето след шестдесет секунди.

Лукас се довлече до капсулата с последни сили.

— Моля да отбележите, че максималното ускорение ще доведе до моментна гравитация на стойност шест пъти колкото лунната — чу той, докато предпазните колани и прегради го обграждаха в меката си, но сигурна прегръдка. Вратата на капсулата се затвори.

— Начало на изкачването.

Лукас усети как капсулата потреперва от друг вид сътресение и едва не се разрида от облекчение — издигаше се по кулата на терминала към платформата на въжето.

— Изкачване завършено. Скачване с въжето след двадесет секунди.

Той си представи въжето, което завива към него по екватора, а противотежестите му се преместват така, че да се спусне по-ниско към повърхността и да може да грабне ценния си товар. След това усети как куката захваща капсулата и извика.

Телата осейваха платформата на гарата в Боа Виста като ненужни, захвърлени за скрап машини. Цял един екип от остриетата на Макензи беше мъртъв. Оръдията, заредени със стрелички с невротоксини, се завъртяха към Рафа със скорост и точност, която го накара да подскочи. Оръдията се поколебаха. Ако от Макензи бяха успели да хакнат защитните системи, Рафа щеше да умре, преди да успее да стигне до вратата. Оръдията се отдръпнаха бързо встрани и насочиха дулата си към небето. Приятел.

Сократ се опита да събуди Робсън и Луна, но мрежата на Боа Виста не работеше.

Рафа пристъпи в имението, подготвен да завари вътре най-различни ужаси. Долината обаче беше пуста. По внушителните статуи на оришите течаха водопади, а помежду им се виеха поточета, които се събираха в езерцата и басейните. Бамбуковите стъбла зашумяха от лекия ветрец и отрониха едно-две листа. Панелите на тавана в момента излъчваха светлина като за ранен следобед.

— Ехо, Боа Виста!

Гласът му заехтя в огромната градина.

Можеше да са успели да се измъкнат. А можеше и да лежат мъртви, подгизнали от кръв, под някоя от колоните на павилионите или в някоя стая.

— Ехо!

Празна стая след празна стая. Чувстваше мястото по-чуждо от всякога. Апартаментът на майка му — просторни стаи с изглед към градините. Приемните, заседателната зала. Стаите на персонала. Апартаментът, в който някога бяха живели с Лусика. Тясната ниша, в която Луна обичаше да се крие и да ги шпионира, като си мислеше, че никой не знае за това. Всичко беше пусто. Влезе в помещенията, в които съхраняваха ботовете и материалите по поддръжката на имението. Една ръка го грабна и го помете към стената, блъсна го в нея и накрая го запрати на земята. Мадриня Елис се надвеси над него с нож, насочен на сантиметър от лявото му око. След това бързо го отдръпна.

— Извинете, сеньор Рафа.

— Къде са?

— В убежището.

Боа Виста се разтресе до основи. От тавана падаше прах. Плоският, глух тътен на стенобитните машини беше несбъркваем.

— Ела с мен.

Мадриня Елис хвана Рафа за ръка и го поведе през коридора от лабиринти на Боа Виста. Убежището представляваше огромен контейнер от стомана, алуминий и укрепено стъкло, боядисан в жълто и черно — универсалните цветове на опасността. Мадрините и прислугата на Боа Виста се бяха свили неспокойно на пейките. Робсън и Луна изтичаха до прозореца и притиснаха длани към стъклото. Спътниците успяха да ги свържат чрез местната обща мрежа. Рафа коленичи и опря лице в стъклото.

— Слава на боговете, слава на боговете! Така се бях изплашил.

— Ще влезеш ли, татко? — попита Луна.

— След мъничко. Трябва да проверя дали навън не е останал още някой.

Имението, отново потрепери. Убежището проскърца на амортисьорите си. Бе предназначено да опази двадесет души живи и здрави дори след най-лошото, което луната можеше да стовари върху им.

— Мога да отида вместо вас, сеньор Рафа — предложи мадриня Елис.

— Ти вече стори предостатъчно. Влизай. Хайде.

Шлюзът се отвори със завъртане. Мадриня Елис отправи към Рафа последен въпросителен поглед, но той поклати глава.

— Ще се върна, преди да сте усетили, че ме няма — каза той на Луна и опря ръка в стъклото срещу нейната.

Бе проверил южното крило, но офисите на компанията и допълнителните постройки се намираха от северната страна на градините.

— Ехо!

Още един тътен. Трябваше да побърза. Въздухопречиствателната централа, цистерните за вода, отоплителното помещение. Никой. Нов удар, по-силен от досегашните, разтърси дърветата и ги накара да заронят листа. От павилиона на Сао Себастиао падаха парчета мазилка. На лицето на Ошоси, ловецът, се появи дълга пукнатина.