Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

— Такава отмъстителност не е ли малко излишна, дори като за след развод? Не можеше ли просто да съсипеш няколко от по-хубавите ми сака?

Аманда се разсмя дълбоко и непристорено.

— Трябва да ти го призная, Лукас — истински професионалист си. Но да хвърлям саката ти в машината за рециклиране? Не. Това, което е на път да се случи, няма нищо общо с развода ни. Но това и без това ти е ясно. Ще те убия. Този път ще успея. Освен ако не си скрил някоя чевръста сервитьорка някъде в кабината на планетохода? Така си и мислех.

— Чудехме се как са успели да вкарат мухата през охранителните системи.

Аманда потупа едното си ухо с показалец.

— Бижута, скъпи. Полубрат ти щеше да се досети, рано или късно. Той е доста прилежен в разследванията си. Но семейството ви е невероятно лесно за манипулиране. С тези ваши бразилски мачовщини. Макензи не изпитват нужда да се перчат. И е твърде лесно да се справим с врага, когато е толкова предсказуем. Затова и знаехме, че ще се опиташ да напуснеш Луната. И така, ето ме мен. Но нека не губим време с повече приказки. Трябва да те убия. Има няколко възможности. Мога да те взривя, но си прекалено близо до терминала, и рискувам да му нанеса щети. Мога да декомпресирам планетохода. Това би била доста бърза смърт. Но мисля, че ще е най-добре да наредя на планетохода да кара напред и да не спира, докато не ти свърши кислородът.

Декомпресия на планетохода. Човешката кожа беше доста устойчива на декомпресия, а тялото можеше да оцелее около петнадесет секунди във вакуумна среда. Лунно бягане. Трябваше само да поддържа разговора, докато намери къде в кабината е онова, което можеше да спаси живота му. Суетата бе най-големият порок на Аманда.

— Имам въпрос.

— Да — според обичая, последното желание на осъдените на смърт трябва да се изпълнява. Какво ще питаш, скъпи?

— Защо?

— Ама че скучен въпрос. Злодеят да разкрие грандиозния си план пред публиката? Но ще ти подскажа. Ти си умно момче, Лукас, ще се досетиш и сам. Затова по-скоро ще ти предоставя едно по-интересно занимание от това да гледаш как показателите за кислород постепенно спадат. Семейството ми започна да инвестира в опции върху площите около Първа Екваториална линия от самото начало на съществуването на компанията. Преди два месеца започнахме да ги упражняваме. Ето. Това би трябвало да те разсее достатъчно.

— Ще му отделя необходимото внимание — обеща Лукас, хвърли се към другата стена на кабината и удари копчето за аварийно отваряне на вратата. Въздушното течение я откъсна от пантите и тя изхвърча настрани. Лукас изкрещя; сякаш десетки игли се забиха в тъпанчетата му. Синусите му бяха като пълни с вряло олово. Крясъкът беше полезен — благодарение на него, белите му дробове не се разкъсаха. Звукът заглъхна, когато въздушната струя префуча покрай него, развявайки сакото и панталоните му, и се разсея в Морето на изобилието. Лукас се свлече на реголита сред облак прах и се превъртя настрани. Очите. Трябваше да държи очите си отворени. Ако ги затвореше, клепачите му щяха да замръзнат. А ако не можеше да вижда, нямаше да може да се ориентира. А загубата на ориентация означаваше смърт. Изправи се с олюляване на крака. С крайчето на очите си забеляза планетохода, който завъртя колела и потегли към него. Тя щеше да се опита да го прегази. Една стъпка, две стъпки. Само това се искаше от него. Едва стъпка, две стъпки. Но всичко в него умираше. Тялото му се разкъсваше. Мокасината на Лукас вдигна още един облак в праха, когато той се насили да продължи напред, докато не се удари в панела на външния шлюз. Сините лампички спряха да проблясват и светнаха ярко. Шлюзът се отвори и той пропълзя вътре. Шлюзът се затвори отново и запечата камерата. Лукас се чувстваше, сякаш дробовете, очите, ушите и мозъкът му ще се пръснат. След това чу рева на въздушните струи, които нахлуха в камерата. Още по-силен от тях бе гласът му: чак сега осъзна, че не е спрял да крещи през цялото време. Трясък. Камерата се разтресе. Аманда бе забила планетохода право в панела на шлюза. Постройките на Воронцови бяха устойчиви, но нападенията на планетоходи не се вписваха в предвидения им капацитет. Лукас си пое дъх рязко и пропълзя към вътрешния шлюз, който се отвори, и той залитна навътре. Вратата се затвори след него, а терминалът потрепери от новия удар на планетохода. Лукас опря бузата си в хладната, стабилна, прекрасна дървена настилка на пода. На отсрещната стена, точно пред очите му, бе окачена икона на Девата Луна. Той протегна ръка и погали лицето ѝ с пръст.