Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

Остриетата се струпаха още по-близо около Карлиньос. Търсеха пролука в защитата му; замахваха с ножовете си към него и отскачаха назад. Не можеше да се измъкне. Не можеше. Вторият тейзър го свали на колене. Третият го обезоръжи. Четвъртият го превърна в конвулсираща кукла от плът, обвита с кабели. От силата, ловкостта и ножовете му не бе останал спомен. Щеше да умре на колене, в една пещера на Луната. Всичко, което му оставаше, беше гневът. Едно от остриетата пристъпи напред и свали шлема си. Дени Макензи. Той вдигна един от ножовете на Карлиньос от земята и се залюбува на изящните очертания и острия връх.

— Колко хубаво.

После дръпна главата на Карлиньос назад и преряза гърлото му от едната до другата страна.

След като кръвта спря да блика от трупа, остриетата го съблякоха гол, довлякоха го до моста на Западна седма улица и го провесиха от него с главата надолу.

Пет минути по-късно, в мрежата се появиха новите оферти за договори — за всички оцелели служители, подизпълнители и агенти на Корта Хелио. Условията и хонорарите на договорите, с които щяха да минат от тяхна страна на страната на Метали Макензи, бяха повече от щедри. Макензи се отплащаха тройно.

Планетоходът препускаше на север през Морето на изобилието.

Единствено глупаците разполагаха само с един план за бягство.

Лукас замисли стратегиите си за отстъпление, още когато се присъедини към борда на директорите на Корта Хелио. Всяка година ги преразглеждаше и обновяваше в очакване на ден като днешния. Всички се основаваха на едно и също съображение: на Луната няма къде да се скриеш. Бе осъзнал това, когато зае мястото си на заседателната маса, опря пръсти в полираното дърво и усети крехкостта на елегантната маса и на стола, на който седеше, тежестта на скалите над него и студенината на скалите под него. Нямаше къде да се скриеш, но имаше един начин да избягаш. Последната заповед, която Лукас даде на Токиньо, преди да го изключи, беше да зададе на планетохода курс към централния терминал на лунното въже в Морето на изобилието.

Десет милиона в злато, депозирани в Банка Мирабо в Цюрих, на Земята, преди пет години. Воронцови обожаваха златото. Имаха му повече доверие, отколкото на машините, корабите, братята и сестрите си.

„Спасявайте се“, бе наредил на телохранителите, преди да се качи на планетохода. „Хвърлете ножовете, свалете броните, покрийте се. Аз ще се оправя оттук нататък.“

Не искаше да узнаят за истинския му план за бягство. Надяваше се да са успели да се спасят. Лукас винаги бе ценял усърдната работа. За Макензи се отнасяше същото, така че бе сигурен, че няма да избият много от годната работна ръка в града — не и повече, отколкото беше необходимо. Поне той би постъпил така. Наложило му се беше да бяга бързо и безшумно, за да не го забележат от Макензи. Жоао де Деус беше обречен. Карлиньос — също. Можеше само да се надява, че Рафа е успял да стигне до Боа Виста, и че мадрините са завели децата на безопасно място. Макензи щяха да унищожат семейството му до корен. Поне той би постъпил така. Уегнър също бягаше. А Ариел — за нея нямаше представа. Лукасиньо беше в безопасност. Асамоа бяха заявили независимостта си ясно, когато убиха двата наемника на Макензи. Тази мисъл стопляше Лукас, докато се возеше, свит на кълбо в пластмасовата вътрешност на планетохода на Корта Хелио. Синът му беше в безопасност.

— Пет минути до Централен терминал — Море на изобилието — обяви навигационната система на планетохода.

— Подгответе капсулата — заповяда Лукас.

Терминалът се появи пред илюминатора — висока един километър кула, около която бяха подредени капсулите на лунното въже. Съоръжения за качване на товари и приземяване на пътници, слънчева електроцентрала и страничен коловоз, успореден на минаващата наблизо Първа Екваториална линия — Централният терминал на Морето на изобилието беше една от основните транспортни точки за товарите хелий-3 на Корта Хелио и рафинирани редки метали на Метали Макензи. Днес той щеше да пренесе един по-особен товар.

— Начало на прекачването — заповяда Лукас.

Маневреният планетоход се приближи към един кръг от пулсиращи сини светлини — външния шлюз. И спря.

— Влизане в терминала — повтори Лукас.

Планетоходът остана неподвижен, на пет метра от светлините на шлюза.

— Влизане…

— Няма да стане.

Гласът изпращя внезапно по комуникационния канал. На екрана на таблото се появи лице. Аманда Сун.