Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

Никой.

Абсолютно никой. Бе постъпил глупаво, като дойде тук. Луна и Робсън нямаха нужда от неговата защита — мадрините се грижеха за тях, беше напълно спокоен и сигурен в тяхната защита. Той беше онзи, който бе много по-опасен за децата си. Ако отидеше в убежището, остриетата на Макензи щяха да го унищожат, за да го хванат. Вече си пробиваха път към него. Боа Виста беше капан. Още един взрив; още по-силен. Пукнатината на лицето на Ошоси се разшири. Куполът на павилиона на Сао Себастиао се срути във водата. Рафа побягна.

— Транспортните услуги са преустановени — осведоми го ИИ-то на изхода на имението. — Тунелът е блокиран от пропадане на тавана на третия километър.

Рафа се втренчи изумено във вратата, сякаш му бе нанесла лична обида. За момент не му хрумваше какво повече би могъл да направи.

Изходът към повърхността. Можеше да се измъкне през него като Лукасиньо — в един от твърдите космокостюми за спешни случаи. Жоао де Деус вече не бе вариант, но имаше едно депо до Рурик — на два часа разстояние, ако бягаше с пълна скорост. Там щеше да се качи на планетоход и да отиде в Тве. А там щеше да има време да се възстанови и да помисли. Да събере семейството и да подготви ответния си удар.

Изтича към асансьора за повърхността. Детонация с невероятна сила го събори по гръб — чувстваше се, сякаш някой е повдигнал цялата Боа Виста във въздуха и я е стоварил обратно на земята. Асансьорът поддаде под натиска и се превърна в стена от изкривени отломки. Оглушен и замаян от вълната на труса, Рафа осъзна какво означават парчетата скали и метал, които се носеха около него — взривили са шлюза към повърхността. Имението бе отворено към вакуума.

Вълната смени посоката си. Атмосферата на Боа Виста изтичаше. Градините сякаш се взривиха — течението отнесе листата им до последното; всички предмети, които не бяха прикрепени стабилно, се носеха към отвора в тавана и изригваха от него като фонтан от отломки, зеленина, чаши, мебели, стръкове трева, бижута, цветчета. Боа Виста се беше превърнала в ураганен облак от парчета стъкло и метал. Алармите се разпищяха, но звукът бързо замираше поради намаляването на налягането. Рафа се беше вкопчил в една от колоните на павилиона на Сао Себастиао. Убийственият вятър го брулеше немилостиво. Острите парчета стъкло разкъсваха дрехите и кожата му. Белите му дробове сякаш бяха обхванати от пламъци, главата му се пръскаше, пред очите му падна червена пелена, докато тялото му изсмукваше последните частици кислород от кръвта му. Отвори уста в неуспешен опит да си поеме дъх за последно. Знаеше, че ще умре тук, и все пак отказваше да се пусне. Но зрението му отслабваше и силите го напускаха. Синапсите умираха един по един. Хватката му около колоната се отпускаше. Не можеше да се държи повече. Нямаше защо. Нямаше надежда. С един последен, беззвучен вик, Рафа се откъсна от колоната и полетя в бурята.

Капсулата на въжето полетя отвъд близката страна на Луната. Ако имаше прозорци или камери, Лукас можеше да се наслади на гледката как половината Фарсайт изпълва небето — поле от красиви светлини, блещукащи като диаманти. Но в момента нямаше такива, нито пък особено надеждни средства за комуникация или дори силна светлина. Токиньо беше изключен — всяка капка енергия се пестеше, за да може Лукас да продължи да диша. Нямаше достатъчно мощност дори да се обади на Лукасиньо и да му каже, че е жив. Енергията бе изчислена пестеливо, но точно. Уравненията не се нуждаеха от вяра или късмет. Уравненията си бяха уравнения.

Вратовръзката на Лукас се бе измъкнала от сакото му и се носеше във въздуха — капсулата бе навлязла в свободно падане.

Планът на Тайанг беше почти по детски прост и неусложнен. Лукас разполагаше с време, докато пътуваше в капсулата, и го разгада моментално с помощта на признанието на Аманда. Голяма грешка от нейна страна. Грешка, за която той щеше да си отмъсти тройно. Тя винаги го подценяваше. Семейство Сун се отнасяха към семейство Корта като към по-низши, мръсни същества. Нелепи бразилски селяни. Нахакани хлапаци, дошли направо от гетото. Метали Макензи щеше да унищожи Корта Хелио. Земята щеше да стане свидетел на случилото се и щеше да се обезпокои сериозно за добива на хелий. Метали Макензи още пазеше значително количество хелий-3 на склад от времето, когато се бяха опитали да навлязат на пазара и да изместят Корта Хелио. Но най-важната част от замисъла се състоеше в решението на Тайанг да упражни дългосрочните си опции върху териториите по екватора. Да наредят по шестдесетте километра на Първа Екваториална линия соларни панели от синтерован реголит и да изпращат енергията към Земята под формата на микровълни. Силата на Тайанг винаги се беше крила в техните инженерни и научни способности. Искаха да превърнат Луната в неизчерпаем, постоянен източник на енергия за Земята. Това бе най-скъпият и мащабният от всички инфраструктурни проекти, с които човечеството се беше заемало досега, но параноята, предизвикана от унищожението на Корта Хелио и драстичният спад във вноса на хелий-3 щеше да накара инвеститорите да се борят за възможността да трупат пари пред Тайанг. Това щеше да бъде окончателната победа на рода Сун над Народна република Китай. Великолепен план. Лукас не би скрил пред никого дълбокото си възхищение пред него.