Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

— Свали ги от мен, свали ги! — извика Ариел и задърпа мъртвите протези.

— Не искам да те нараня.

Марина работеше внимателно и бързо с върха на ножа — освобождаваше пластмасовите закопчалки една по една, смръщила вежди съсредоточено.

— Не мърдай!

Оставаха само два конектора. Апартаментът на Ариел бе построен на една тиха странична уличка, но беше въпрос на минути да се появи онзи, който бе хакнал краката ѝ, за да види какво се е объркало. А уличката беше задънена.

— Готово — каза Марина, когато освободи напълно краката ѝ от протезите. Ариел изпълзя надалеч от тях.

— Можеш ли да се катериш?

— Мога да опитам — отговори тя. — Защо?

Марина кимна към стълбата за обслужващите ботове, монтиран откъм гърба на апартамента.

— Не знам дали ще успея да стигна чак до долу.

— Не отиваме долу. Ще има по един Макензи на всеки метър до гарата. Тръгваме нагоре.

Нагоре към бедняшките квартали, към гетата. Към Байро Алто. Града на невидимите. Точно под покрива на света, където най-видната адвокатка по семейните дела на Луната и нейната охранителка можеха да изчезнат незабелязано.

— Ще ти помогна, но първо…

Марина се докосна между веждите с върха на показалеца. Трябваше да изключат спътничките. Бейжафлор изчезна миг след Хети.

— Давай първа.

— Помогни ми — заповяда Ариел, докато се опитваше да се измъкне от сакото на костюма си. Марина ѝ помогна да го съблече и Ариел остана по клин три-четвърти и спортен сутиен — същите дрехи, които носеше на бойната арена в съда.

— Дай ми чантата.

Марина я изрита надалеч от ръката ѝ.

— Как ще я носиш? Ще я стискаш със зъби ли?

— Парите могат да се окажат полезни.

— По-полезни от това да опазиш гърлото си ли?

Ариел увисна на стълбата и започна да се набира нагоре — едно стъпало, две, три, четири.

— Няма да успея да стигна много високо.

— Както казах, аз ще ти помогна.

Марина се прилепи плътно към стълбата и се изкачи под увисналото тяло на Ариел. Опря парализираните ѝ крака от двете страни на врата си.

— Облегни се напред и отпусни теглото си върху рамената ми. Ще трябва да координираме движенията си. Леви ръце, десни ръце. Левият ми крак, после — десният.

Ариел и Марина започнаха да се изкачват заедно. Слабата лунна гравитация и силните мускули на Марина намаляваха товара на раменете ѝ, но не го облекчаваха напълно. Усещаше Ариел, сякаш тежи десетина килограма. Как щеше да се изкачи по дългите стълби нагоре с десеткилограмова тежест на раменете? Бе изминала едва един етаж, а вече започваха да я болят.

Две нива. Три. До върха оставаха шестдесет. Какво щяха да правят, когато стигнеха до горе, не ѝ беше ясно. Не знаеше дали Корта бяха живи или мъртви, дали бе останало нещо от империята им, дали щеше да намери къде да отидат в Байро Алто, дали ще оцелее, дали Макензи я причакват на върха. Знаеше само, че трябва да продължава да се движи — леви ръце, десни ръце, ляв крак, десен крак. И така, Марина и Ариел се изкачваха нагоре към изгнанието си от света, който обитаваха: леви ръце, десни ръце, ляв крак, десен крак; стъпало по стъпало, етаж по етаж.

Стаята за музика гореше. Пламъците танцуваха по пода и се катереха по стените на идеално построеното акустично помещение. Механизмите, вградени под повърхността им, пукаха и димяха. Пушекът изпълваше въздуха на едри облаци, в които проблясваха искрици, а климатикът ги разнасяше навсякъде. Парата и димът внезапно избухнаха в огнено кълбо. Противопожарната система се включи, запечата стаята и я наводни с дихлоретан.

Първият тейзър се опря в гърба на Карлиньос и го накара да се вкамени, разкъсван от болка и мускулни спазми. Изкрещя от усилие, докато се мъчеше да задържи ножовете си в стиснатите си ръце. Замахна с ножа и трепна, когато разкъса жиците, които свързваха сондите с тейзъра. После се завъртя и замахна отново. Остриетата отстъпиха назад. Беше останал сам. Всички охранители от екипа му лежаха проснати в локви от собствената си кръв по проспект Кондакова. Остриетата на Макензи го дебнеха от всички страни, но Карлиньос не се предаваше. Бронята му бе надупчена и осеяна със сонди на местата, където тейзърите бяха улучили кевлар вместо плът. Вече бе извадил от строя петима от наемниците на Макензи, но всяка секунда пристигаха още.

Бе си проправил път с бой стъпка по стъпка, Макензи по Макензи, обратно до шлюза на убежището в източния район на града. Хейтор беше мъртъв, телохранителите, които го придружаваха — също, но убежището бе пълно с хора, които бяха в безопасност.