Иън Макдоналд: Луна: Новолуние

„Ще дойда“, бе казал Лукасиньо. „Няма“, бе отвърнал твърдо Лукас.

„Трябва да видя какво ще стане“, настоя Лукасиньо, но баща му отвърна: „На никого не му трябва такова нещо. Остани в Тве. Там си в безопасност. Аз ще ти кажа какво се е случило.“

Лукасиньо се опита да седи, опита се да се разходи, да поиграе на няколко игри, да прегледа социалните мрежи, да опече нещо. Но не можеше да се успокои. Не можеше да се съсредоточи. Беше му лошо от страх. След това Джинджи сигнализира, че е пристигнало съобщение от Лукас. „Карлиньос спечели.“ Само толкова.

Карлиньос е спечелил. Лукасиньо се почувства невероятно свободен и лек. Трябваше да сподели с някого, да се види с някого на живо. Съобщенията не бяха достатъчни. „Абена, ела да се видим.“ Почти бягаше по тунелите. Убийците си прехвърляха информация чрез спътниците. Подвижна мишена — толкова по-просто от това да разбиват кода на апартамента му, за да влязат вътре. Щяха да го настигнат, когато стигне Кръга на Нкрума, и да го убият пред всички. Пътят им за отстъпление беше открит. Ето го. Ръцете им хванаха дръжките на скритите под дрехите ножове. Забързаха крачка и се разделиха, за да притиснат Лукасиньо от двете страни.

— Опасност — обади се Джинджи. — Опасност, Лукасиньо Корта!

Лукасиньо замръзна и се завъртя на място насред площад Роулингз. Опита се да различи нападателя сред стотиците минувачи. Видя мъжа, който крачи към него с нож в ръката. Беше близо. Не видя жената зад себе си.

Но роботът на тавана я виждаше. ИИ-тата на АКА бяха засекли пристигането на двамата пътника, поръчката за принтера на улица Куфуор и движението им по повърхността. Бяха дали заповед на един от охранителните роботи, който се катереше, ловък като паяк, по таваните, и оставаше незабелязан сред множеството техника наоколо. Докато убийците следяха Лукасиньо, той следеше тях. Ботът изчисли траекторията си, скочи на врата на жената и заби в него игла с невротоксично вещество. Докато тя се задушаваше, ботът скочи от нея, превъртя се над рамото на Лукасиньо и се приземи върху лицето на другия убиец. Ръцете му бяха едва на половината път към бота, когато невротоксинът попадна в кръвта му — разработен от АКА препарат с бързо и сигурно действие. Телата на убийците се свлякоха от двете страни на Лукасиньо, а паякът изпълзя встрани и изчезна в една от шахтите на площада. АКА предпочиташе да не се намесва в политическите взаимоотношения на останалите Дракони, но ако това бе неизбежно, то Златното столче предпочиташе да действа бързо и решително.

— В безопасност си — съобщи Джинджи. — Скоро ще дойдат подкрепления.

Уегнър постепенно бе развил своеобразна привързаност към тихия стълб в края на платформата на гара Хипатия. Място между световете — тъмният и светлият. Вече се бе превърнало и в място между времената — миналото и бъдещето. Всеки Дракон — а също и полу-Драконите като него — живееше в сянката на насилието, но никога преди не бе виждал човек да умира от ръката на друг. Все още си спомняше миризмата на кръвта. Никога нямаше да я забрави. Струваше му се, че вони на кръв толкова силно, че всички на влака го усещат. Уегнър познаваше вълчата си същност, но на ринга зърна у Карлиньос нещо, което бе отвъд вълците — нещо, което му беше непознато и го плашеше, понеже винаги бе живяло в брат му, а той не го беше забелязал. То караше всеки хубав момент, който бе прекарал с него, да изглежда фалшив.

Какво се очаква от вълците, когато Драконите се бият?

Сондра сигнализира входящо обаждане от Аналийс.

— Уегнър, къде си?

— В Хипатия.

— Върни се в Меридиан веднага.

— Какво става, Ана?

— Върни се в Меридиан. Не идвай тук. Не се връщай у дома.

Тихият ѝ, настоятелен глас, приглушеният шепот, който съскаше в него, чувството за спешност бяха толкова осезаеми, че накараха косъмчетата по врата и ръцете на Уегнър да настръхнат.

— Какво става, Ана?

Гласът ѝ се сниши до почти неразличим шепот.

— Тук са. Чакат те. О, Господи… Накараха ме да обещая…

— Ана, за кого…

— Макензи. Накараха ме да обещая. Казаха, че мога да бъда или с тях, или срещу тях. Не се връщай, Уегнър. Искат да избият цялото семейство Корта.

— Ана…

— Аз съм с Макензи. Ще се оправя. Добре съм, Уегнър — настоя тя със задавен глас. — Върви!

— Връзката прекъсна — съобщи Сомбра.

— Възстанови я.

— Няма такава възможност.

По платформата около него вървяха семейства. Гласовете на децата отекваха и ги караха да викат още по-високо, за да слушат ехото. По пода се валяха опаковки от нудъли, носени от течението на вятъра, а ботовете от чистотата се носеха след тях. Високо горе се водеше битката между Корта и Макензи. Тук, на гарата, хората слизаха и се качваха на влаковете по пътя към работните си места, домовете си, приятелите си, любимите си хора. Ако зърнеха мъжа, свит до пилона с колена, притиснати към гърдите, щяха ли да прозрат, че се бори за живота си?