Александър Белтов: Фосикър

— Куче! — завика Слав. — Не можеш да го направиш!

Никакъв отговор.

Слав тъкмо отвори уста, за да каже нещо, когато дочуха гърлен звук. Наподобяваше човешко хриптене, сякаш някой се задушаваше. Двамата се напрегнаха. Хрипът се превърна в клокочене и спря. Фея се облегна на Слав и докосна ръката му. Силен кучешки лай се изви и се превърна във вой. Тя стисна китката му и се притисна в него. Слав я прегърна и се заоглежда. Не можа да се ориентира за посоката, от която дойде кучешкият лай.

Фея рязко се отдръпна и извади джобно ножче от панталона си. Ръката ѝ трепереше. Слав мерна белия кръст върху червения фон на дръжката.

— Дай на мен! — протегна ръка към нея.

— За какво ти е? – стисна го обратно в юмручето си. — Очите на момичето потъмняха. По клепките на едното от тях полепна дребна сълза.

— Дай ми го! Инструмент е това — настоя Слав.

Фея се извърна странично, за да се предпази. Отвори острието и с бърз замах поряза върха на показалеца си. Беше толкова неочаквано, че Слав не успя да я спре.

— Какво правиш, мамка му!

Тя не отвърна. Пресегна се и с кръвта си написа на стената думата „Куче“. И двамата се взряха в надписа. Още преди да потъмнее, Фея със замах прокара кървящия си пръст напред-назад върху думата. След като я задраска по този начин, захапа пръста си. Слав не знаеше какво да направи и се опита да я успокои:

— Какво правиш? Не така!

Тя извади пръста от устата си и се изплю върху стената:

— На ти! – посегна да удари с юмруче, но той се пресегна и успя да я спре.

Трудно бе да си представи, че това е онази Фея, с която се бе запознал в пекарната на Юсуф. Момиче, което бе имало дързостта да се появи на улицата, когато за него дебнат ужасяващите прихващачи. Тихи и безмилостни.

— Как си позволил да те измами? — обърна се към Слав. – Как?

— Да ме измами? – отстъпи назад и пусна ръката ѝ. – Какво искаш да кажеш? Че съм виновен?

— Виновен си! Виновен си! – заповтаря тя.

Слав изригна:

— Как си представяш, че Изкуствен интелект може да мами? Той действа рационално. Няма емоции.

„Рационално! Няма емоции? Нима така е трябвало да се случи? Нима това е логичното и нужно действие?“ — запрехвърча в главата на Слав.

— Не разбираш ли какво става? – закърши ръце тя. Ножчето беше изчезнало оттам. – Това нещо отнема от хората контрола върху средата!

— Сигурно така е трябвало да стане – неочаквано тихо каза той и сведе глава. – Рационално.

Струваше му се нереално, но все пак знаеше, че е истина. Беше странно, но вече не беше изплашен. Сякаш е знаел, предчувствал тази сцена. В известен смисъл — дори чакал.

Мониторите на стената премигаха и върху всеки един от тях заплува емотикон на усмихнато лице. От единия край до другия и после обратно.

— Не пускай емотикони, Куче! Ти нямаш емоции и никога няма да изпиташ човешки чувства – извика Слав.

— В какво си го превърнал? – разтърси рамото му Фея.

— Не аз – прошепна така, че тя едва ли го чу. – Направило го е само. То мисли, че не може да се превърне в дегенерат и това му дава право да властва. Още по-лошо, убедено е, че го прави за наше добро.

Осветлението угасна.

Чу хлъцването на Фея. Почти веднага изгуби ориентир за посоките. Студен полъх погали лицето му.

Усети Фея да се сбутва в него. Прегърна я и преплете пръсти зад гърба ѝ. Крехкото тяло на момичето трепереше. Потта от дланите му попи в дрехата ѝ.

„Ами ако Куче се транслира в тяло на матрикант, за да стане мобилен? Да разбере човешкия стремеж да се задоволява физическо тяло и всички, свързани с това усилия, жертви, падения, но и възход, триумф? Това ще бъде съюз на трансхуманизъм и сингулярност — транссингулярност. Индивид, възползващ се от формата, но действащ рационално. Без емоции. Съвършеният индивид!“

— Нека управлява! Без его, без грижата за себе си и своите близки. Без шанс някога да се превърне в дегенерат – промълви в ухото на Фея. – Диктат на Изкуствения интелект. ИИкрация.

За своя изненада, започна да се усмихва. Бе получил внезапно чувство на облекчение, непозната музика засвири в съзнанието му и сега не му се струваше чужда и неразбрана. Ако имаше Божествена хармония, то тя се изразяваше точно по този начин. Възнесе се и се погледна отгоре, в тъмното. Фигурата му бе опасана от бледо сияние, а греховете се бяха изхлузили в краката му. Многоглава, хъркаща, гънеща се хидра. Някои от главите бяха отсечени, други смачкани, но още живи — бълващи отровни изпарения. Единственото, което трябваше да направи, бе да я отритне. Би му коствало съвсем малко усилие, почти никакво. Само му бе нужна воля.