Александър Белтов: Фосикър

Лекото разтърсване на рамото му се стори част от съня, но след като се повтори, се стресна. Изправи глава и започна да търка очи.

— Аха, ето те и теб — каза някой. Беше се извисил точно над главата му.

Слав се облегна на стената и бавно се изправи. Краката му бяха изтръпнали и той изохка. В мъглата от внезапно рукнали сълзи разпозна Фея.

— Доста си изпатил, значи — продължи момичето.

Той все още бе дезориентиран. Въртеше очи във всички посоки и се опитваше да фокусира. Върна погледа си към момичето и вече виждаше чертите ѝ по-ясно. Беше облечена с тъмносива блуза и широк панталон. Елегантността и загадъчността се бяха изпарили и изглеждаше съвсем обикновено момиче.

— Погледни се! На нищо не приличаш – упрекна го тя.

Той попипа лицето си. Брадата му се бе сгъстила и втвърдила.

— Значи размисли все пак? Казаха ми, че си приел предложението ни.

Той измуча нещо неразбираемо. Беше му прималяло, устните — пресъхнали. Усети едновременно и глад и жажда. Наведе глава към гърдите си и разпери ръце, за да се подпре на стената. Тялото му се люшна, но тя го подхвана:

— Лошо ли ти е?

— Май кръвното нещо — каза Слав. — По някой път, като се изправям рязко… Случвало се е, а сега съм и гладен.

— Постой малко така, ще се оправиш. Спокойно, крепя те.

Когато след минута изправи глава, вече се чувстваше значително по-добре. Макар и с ново облекло, Фея си бе същата, както я помнеше от онази среща в пекарната на Юсуф. Усмихваше се. Въпреки че изглеждаше крехка, излъчваше особен респект.

— Сега готов ли си?

Той кимна.

Фея извади от джоба чип карта и я поднесе към четеца на вратата. Светна зелена лампа, нещо прищрака и тя бутна вратата навътре. Тя също бе добре смазана, защото успя да я отвори с лекота. Осветлението се включи автоматично и освети вътрешността. Тя го покани:

— Влизай!

— Значи това е централата ви? — поде Слав, щом се озоваха в помещението.

— Едно от местата, които ползваме.

Вратата прищрака зад гърба им. Беше се затворила автоматично.

— Някакъв вид команден център — оглеждаше се с любопитство той.

— Може и така да се каже.

— И като съборите властта, какво ще правите? Какво ще дойде после? – полюбопитства Слав.

— Властта желаят само тези, които искат да се възползват от нея.

— Нямате план?

— Агората винаги ще бъде коректив и опозиция, никога няма да излезе наяве. Не е вярно, че искаме да управляваме или да съборим властта. Просто искаме да отслабим лостовете ѝ за влияние върху масите.

— И все пак нямате план, нали?

— Това не е ли план, според теб?

Слав не отговори. Продължи да разглежда помещението.

— И все пак?

— Познание, ето какво.

— Познание за какво? – повдигна вежди Слав.

— Учебници, книги, научни статии… Такива неща. Първо за нашите членове, после за всички, но постепенно.

— Защо?

— За да не загинем… Както е атрофирал човешкият мозък… Ленив.

— Ще разпространявате информация?

— Не информация. Не си ме разбрал.

Слав вдигна рамене.

— Информацията не може да бъде гарантирана за истинност — продължи Фея. — Тя е особен вид оръжие, но все пак оръжие.

— Сега пък оръжие било — тихо каза Слав.

— Чрез нея лесно се манипулират човешките мозъци — сякаш не го бе чула, продължи тя. — Докато тук става дума за чисто познавателни текстове. Казах ти — учебници, научни списания, специализирана литература и накрая, разбира се, книги. Познание.

„Познание! — стори му се глупаво. — И цялата тази конспирация и рискове за едни нищо и никакви книги?“ Спомни си, че и Юсуф говореше за познание.

— Хм. Струва ми се глупаво — изрече на глас той. Погледна гузно към Фея, но тя не каза нищо повече.

Тик-так, тик-так. Какво ли беше това? Заоглежда се, но не откриваше източника на звука. Дали не му се причуваше? Тик-так, тик-так — цъкаше невидима стрелка. Времето летеше. Неподвластно на човешката воля. Независимо.

— А това какво е? — Слав посочи надписа: „Равенството е невъзможно“.

— Матрикантите — отвърна Фея. — Познавах един от тях… Всъщност, най-важният от всички. Първият. Добър човек беше.

— Човек? — Слав навря лицето си в нея — Та те не са хора! Те само приличат на нас.

Фея се усмихна и леко го отблъсна с ръка:

— Каквото и да са, той беше добър. Не само към мен.

— Но все пак равенството е невъзможно, нали?

— За съжаление.

— И този надпис е тук, за да не забравяте това?

— Очевидно.

— Хм. Знаеш ли, докато бях отвлечен, разбрах, че те ме издирват. Прихващачът искаше да ме изпрати при вас, за да получа помощ… — Слав забави темпото и започна да подбира думите. — И да ви предам нещо. Нещо, което е тяхно… На матрикантите.