Александър Белтов: Фосикър

Не знаеше, но трябваше да повярва.

Откри симидчията да бута количката с гевреци по обичайния маршрут. В квартала всичко изглеждаше постарому, но Слав не вярваше в това.

Походи известно време зад гърба на Юсуф, отдалечен на прилично разстояние. Спираше едновременно с него, като старателно търсеше прикритие за себе си. При едно от спиранията Юсуф рязко се извърна и погледите им се срещнаха. Слав сведе поглед в краката си, но вече бе късно. Юсуф трябваше да го е разпознал. Беше пропилял възможността си да установи, дали всичко около симидчията е наред. Реши да действа според намеренията си и тръгна към Юсуф.

— Ти ли си, бе, момче? Не можах да те позная с тази брада. Какво си се лепнал зад мен? — го посрещна симидчията, когато вече беше достатъчно близо. Слав се попипа по лицето. Наистина брадата му беше пораснала, дори повече, отколкото предполагаше. Понечи да отвори уста, но старецът го изпревари:

— Пак ще ми направиш някоя беля, бе, момче!

— Не, аз не за това — изчерви се Слав. Бяха го разкрили, а толкова се бе постарал да остане незабелязан.

„Хайде на гевреците-е-е! Парят, парят!“ — провикна се Юсуф така, че ушите на Слав гръмнаха. Никой не обърна внимание на симидчията и той отново се обърна към клиента си:

— Не знам какво се върти около теб, но Халил изчезна. Така че — стой настрана!

— Но… не съм аз… — запелтечи Слав.

— И да не си припарил до пекарната или дъщеря ми, ясно ли е!

— Всъщност, не търся него, а нея – изфъфли през зъби.

Юсуф, кротък човек, стисна юмруци и избухна:

— Ти глух ли си? Стига сте ѝ мътили главицата! Да не си припарил до нея! Няма да ми я отнемете! Нито ти, нито те. Разкарай се!

— Ама аз не нея, а другата. Гостенката — набързо изстреля Слав.

— Какво? — сякаш не чу добре Юсуф наведе глава към него.

— Нея, приказния герой — не знаеше как да я опише и дали изобщо да спомене прозвището, с което му се бе представила. — Нея търся, онова момиче.

Другият се опита да завърти очи във всички посоки, но без да движи глава и това забели очите му. Оказа се, че не бяха бели, а пожълтели и набраздени с червеникави нишки.

— Много се застояхме. Наблюдават ни, а и уличните камери ни записват. Тук не е безопасно. Започни да се бъркаш, сякаш търсиш дребни пари! — Грабна един геврек от купа и го тикна в ръцете на Слав.

Симидът бе горещ, но можеше да се държи. С другата ръка започна да шари из джоба си.

— Не знам кой те праща, ама си на грешния адрес, момче — продължи с приглушения си глас Юсуф. — Върви и им кажи това: Юсуф симидчията не познава никакви момичета.

— Никой не ме праща… Аз сам.

— Не ме лъжи! — повиши глас симидчията — Отведоха те.

— Имам доказателство, не лъжа — приплака Слав — Само че…

Симидчията се взря в него:

— Какво?

— Не мога да се върна, за да го взема с мен… Страх ме е.

Юсуф плю в краката си.

— Какво не можеш да вземеш с теб, бе, момче?

— Откъсната от ръката китка… на онзи… там… страшния.

Изминаха няколко мига, преди Юсуф да реагира:

— Ти ли я отряза? — повдигна вежди той.

— Н-не — заекна Слав, — но я видях откъсната. Кълна се!

Юсуф надзърна над рамото му:

— Ела малко по-натам!

Симидчията забута количката с усилие, като спря на двайсетина крачки. Обърна се към Слав:

— Тук е по-добре.

Слав се огледа скришом, но не разбра какво му е по-доброто на мястото. Хората все така безцеремонно ги подминаваха.

— Казваш китка, а, момче. Човешка… На онзи…?

Слав закима. Устата му съхнеше и той направи опит да преглътне.

— Голяма беля си ти, момче — заключи възрастният. — Ама Халил не щеше да ме послуша. Ама хич не ме послуша.

По пътя се зададе кола и като по команда двамата замълчаха. Откъм нея идваха стържещи звуци, които се усилваха с наближаването ѝ. „Трошка“, помисли Слав. Но дали не бе само за заблуда, а да принадлежи на прихващачите? Беше чувал колко находчиви са тези ловци на хора. Колата бавно мина покрай тях и тогава видяха източника на стържещия звук. Някой бе завързал с тел консервена кутия, която се мяташе насам-натам върху настилката. Регистрационната табела беше закрита с парче подгизнал картон. Върху покрива на колата бяха монтирани два мегафона, насочени в различни посоки. Отнякъде замериха колата с бутилка, но не я улучиха.

— Сега нямам къде да отида — продължи Слав, след като колата се бе отдалечила достатъчно. — Само онова момиче може да ми помогне.

— Слушай, момче, казах ти, не доближавай пекарната ми! — стисна ръката на Слав малко над лакътя. Той изкриви лице от болка. Грубата длан на симидчията се оказа доста здрава.