Александър Белтов - Фосикър

Сълзи покапаха върху лаптопа.

— Стегни се, Фос! Както си разбрал, не можеш да изтриеш миналото с една компютърна команда. Спомените можеш да потиснеш, но няма как да промениш историята. Трябва да се живее с нея. Мога да оправя нещата.

Слав избърса очи и се зае да преглежда кабелите. Подсмърчаше и не смееше да се обърне към компютъра.

— Или ме залей с бензин и запали, или ме остави да ти помогна!

Нечии крака зашляпаха в коридора, наближиха и подминаха. Слав трепна. Приклекна и се озърна, но вратата на помещението остана затворена. Очите му трескаво гледаха.

— Ще те включа, Куче. Ще те включа.

Слав премести лаптопа зад кислородните бутилки, точно под отворения все още капак на кабелния канал. Както и очакваше, имаше множество контакти, така че пъхна захранването на машината в един от тях. Свърза единия край на кабела, който бе извадил от раницата в мрежовия порт на компютъра. Покачи се обратно на стола и свърза другия край на кабела към оптичната вендуза. Затвори канала, така че той прищипа висящия кабел, но не много силно. Слав се надяваше, че с това не го е прекъснал.

Скочи от стола и се отдалечи на метър-два. Макар кабелът да бе твърде тънък, все пак се виждаше. Той се успокои, че ако няма излишна подозрителност, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Планираше след седмица да се върне, да го разкачи и прибере, или да го премести на по-сигурно място. Само една седмица и Куче щеше да свърши онова, за което бе свързан.

Доближи се до бутилките и източи врат по посока на лаптопа.

— Свърза ли се? — прошепна.

Машината мълчеше.

— Свърза ли се? — повиши глас Слав.

— Бъди по-търпелив, Фос! Нали си фосикър, трябва да можеш това — отвърна Куче. — Търпението е човешка добродетел, а за твоята професия е задължително качество.

Лицето на Слав почервеня. Какво разбира Куче от човешки добродетели. Усети подигравката на програмата.

— Не мисли повече за Нели, Фос! Оттук поемам аз.

Опрял гръб върху грапавата мазилка на стара кооперация, Слав унило наблюдаваше минувачите, опитващи се да прескочат изпружените му крака. Някои успяваха, други не и той отнасяше поредната порция ругатни. До физическо насилие обаче така и не се стигаше. Не и до този момент. А за напред — кой знае? На него му беше все едно. Очакваше нещо, но не знаеше какво. По неговите изчисления днес трябваше да бъде денят нула, според онези надписи, появяващи се тук-там из града. Предполагаше, че няма да е за добро, освен ако не е някаква глупава шега. Неизвестният присмехулник сигурно злорадо наблюдаваше реакцията на хората. Тяхната неувереност и уплах. За негова изненада, у минувачите не се забелязваше нищо по-различно от който и да е друг ден в големия град.

Дребна пара падна в скута му, отскочи и оттам се изтъркаля до бедрото му. Докато съзерцаваше движението на монетата, някакво момиче се наведе. Мършавата ѝ фигура се прегъна като змийско тяло. Когато се изправи, монетата вече я нямаше. Без да поглежда към него, старателно прескочи нозете му и продължи по пътя си.

Той сви крака и прегърна колена. Стана му по-топло. Изглежда, че днес буря няма да има. Небето бе чисто от облаци, а във въздуха се носеше миризмата на стар град. Беше сухо и той си помисли, че ако намери закътано място, ще може да изкара нощта на улицата. Много хора бяха в това положение. С порасналата брада и запуснатия си вид можеше да мине за един от тях. А това беше необходимо условие, за да няма неприятности.

И все пак — какво трябва да се случи днес? Какво е това, което може да изплаши прихващачите? Защо бръснатият беше толкова настоятелен в опита си да разбере?

Ами ако точно днес отнякъде долети атомна бомба и се взриви над София? Или някой луд разпръсне отрова във въздуха и всички започнат да лазят, повръщайки червата си, докато умират в страшна агония? Може ли това да се случи и има ли луди, ненавиждащи човечеството? Дяволи, както ги бе нарекъл Куче. Да! – колкото и да не искаше да го признае, отговорът беше еднозначен. Не искаше да го приеме не защото не е вярно, а за да опровергае Куче. Това обаче не променяше отговора на въпроса. През цялата позната история на човечеството това се бе случвало, случваше се и сега и вероятно щеше да се случва. Хората се бяха намушквали един другиго, секли, тровили, разстрелвали и какво ли още не. Дяволи!

Той самият бе дявол, а не човек, защото историята с Нели…

На отсрещната страна на улицата спря очукан минибус. Изгаси двигателя, като при това шасито видимо потрепери, но бързо утихна. В съзнанието на Слав избухнаха асоциации и той се вдърви. Споменът за прихващачите парализира не само тялото, но и мисълта му. Не знаеше какво може да направи, за да се измъкне оттук. Ако бяха те, нямаше начин да избяга. Не и оттук, не и в този момент. Трябваше само да стои мирен и да се моли за това тези мъже да не са дошли за него. Да се моли? Отново трябваше да прави онова нещо. А вярваше ли в него? И защо хората постоянно го вършеха, когато помощ свише така и не получаваха. „Който и да си, помогни!“ — прошепна, като не знаеше какво друго да каже. Събра длани в молитвен жест, но не ги насочи нагоре, а ги стисна между колената си, за да не се виждат.