Александър Белтов - Фосикър

— Ти си виновен!

— Направи най-доброто за себе си: послуша съвета ми. Прави го винаги!

— Ти не си ми господар, Куче! – викна Слав. – Помни, че не си!

Програмата не отвърна.

Седнал на студения бордюр, разделящ плочника с асфалта, Слав бе вперил взор в сградата отсреща. Масивно здание с олющена жълта боя и висящи от покрива плетеници от кабели — сиви, черни, бели. Спускаха се като гирлянди на коледна елха до втория етаж. Полюшваха се безпомощно, безполезно. Символ на отминалите дни на глобална свързаност. Време, не толкова отдавна — някакви си двайсетина години. Дали беше по-добро за хората, той не можеше да каже, но със сигурност за повечето от тях бе по-интересно. Мрежата предлагаше алтернатива на живота. Бягство от реалността. И тази житейска алтернатива, макар хората да разбираха измамния ѝ характер, бе сладка. Нещо като да гълташ хапове синьо кафе, но без това да те превръща в биологичен отпадък с разкашкан мозък.

Погледът му се върна върху сплита от кабели. Това ли искаше Куче? Да се шмугне обратно в тях. Да препуска на воля и да си завира носа във всичко, което има достъп в тази свързаност. Да бъде навсякъде и едновременно с това — никъде. Но защо?

Някой мина твърде близо и усети нечий крак грубо да облизва гърба му. Той инстинктивно изправи гръб, като се наклони напред, за да го предпази от нов удар. Извърна глава, само за да види как хилаво момиче преминава тичешком край него. В ръката ѝ се вееше платнена чанта. Последното нещо, което видя, преди да изчезне, бяха жълтите подметки на гуменките ѝ.

Раницата лежеше до краката му, но за всеки случай бе прекарал единия от ремъците през дясната си ръка. Куче бе вътре, на сухо и безопасно място.

Тъкмо да се изправи, някакъв тип го срита, като се спъна в него. Напсува го, но успя да се запази на крака и размаха заплашително ръце. В едната от тях Слав видя метален бокс с шипове. Мъжът понечи да се върне към него, но само се изплю в негова посока и продължи да тича по улицата. Дали не гонеше момичето с жълтите подметки? Най-вероятно да, заключи той.

Загледа се в безизразните лица на хората. Вглъбени в себе си, те не го забелязваха. Подминаваха го, сякаш бе неодушевен предмет или просто част от градския ландшафт. Допълнителен фон във визията. Шум в зрителния спектър. Излишен, ненужен, излишен, ненужен — започна да повтаря в себе си той.

Като жив призрак иззад човешка стена се появи момичето с жълтите подметки. Сега тичаше в обратна посока. Ръцете ѝ бяха празни и с тяхна помощ си проправяше път сред минувачите. Изпод сплъстен кичур се мярна искрящо око. Косата ѝ изтръска върху лицето на Слав влажни пръски. Той сви устни, за да не влезе в устата му. Тялото прелетя край него и той дори не успя да извърне глава.

Спомни си за платнената чанта на момичето. Сега не бе в ръката ѝ. Той настръхна. Какво ли имаше вътре? Слав стисна ремъка на раницата си. Прав беше Куче — хората са зверове или, още по-точно — дяволи, както ги бе нарекъл в притчата, която му разказа. И всичко това идваше от чувството им за собственост. Стремежът към притежание беше толкова неустоим, че рядко човек може да му се противопостави. Ламтеж, водещ до заслепяване на индивида, последвано от притъпяване на инстинктите и накрая пълна загуба на разум.

Още усещаше върху лицето си влажните пръски, дошли откъм момичето. Обърса я с опакото на ръката си и за по-сигурно се изплю. Когато погледна към ръката си, видя, че освен пот, върху кожата му имаше и капки кръв. Върху тях вече бе полепнала прах и на мястото се виеха тъмносиви ивици, които се вплитаха една в друга.

Той се понадигна, за да се огледа. Преследвачът с бокса в ръка не се виждаше.

Замириса на отходни води. На метър-два видя отвор на канализационна шахта. Имаше си капак, но той бе полуизваден от рамката. Няколко найлонови пликчета се бяха увили около решетката и в тази своеобразна тапа се бе набила засъхнала кал.

Слав се изправи и преметна раницата на гърба. Огледа се и като не откри непосредствена заплаха, повлече крака. Не му се искаше тичащият младеж с металния бокс в ръка да се появи отнякъде. Дали непознатият все пак не бе видял раницата в краката му? Или още по-страшно — ако беше прихващач? За разлика от престъпниците, прихващачите осъществяваха своя терор върху гражданите в името на Държавата. А дали такава изобщо имаше? Може би отдавна нямаше нужда нея. Може би, съзнавайки своята безполезност, те отдавна бяха се заели със собствени дела, използвайки така наречената Държава за свое алиби. „Мамка му! — изруга на глас, но се сепна. — Сбъркана история“, прошушна тихо.