Александър Белтов - Фосикър

Седнал с кръстосани под тялото си крака, Слав стискаше лаптопа в ръцете си. Прозорецът на активната програма на Куче бе заел централно място. Вентилаторчето издухваше топъл въздух от вътрешността на машинката и корпусът бе загрял бедрата на Слав.

— Може да ме наричаш админ, но предпочитам просто Фос — Слав наведе глава напред. — Отсега нататък няма да имам име.

— Аз никога не съм питал за името ти, админ.

— Ще ми се подчиняваш и няма да питаш защо!

— Сега ще ти разкажа една истинска история, а може би за теб ще изглежда легенда — ти избери, имаш глава на раменете си. Готов ли си, Фос?

— Разбра ли за подчинението?

— Историята е озаглавена „Дар огнения“ – игнорира въпроса му Куче. – Всъщност, това е история на човечеството.

— Нямам време да се занимавам с теб. Ще ми помогнеш да свърша онова, което трябва, а после ще видим. Ясно?

— Историята на Дар започва ето така: Пъргавите бойци на Левос като че носеха Ада на широките си плещи. Изпълзяха от всички краища на селцето и с диви викове се хвърлиха да прочистват къща по къща, двор по двор. И се затъркаляха трупове — къде поединично, къде на купчини, в зависимост от числеността на семействата. Жертвите, в раздрани дрехи, с посечени гърла и пробити гърди, протегнали ръце за милост, която така и не получиха. Захвърчаха факли, пращяха сламените покриви. Огнени стълбове, подобно на змийски езици, заоблизваха небосвода. Вятърът, доскоро зачервявал с ледената си щипка лицата на хората, заразнася мирис на печено.

Мина известно време, попритихнаха писъците и скоро съвсем изчезнаха. Поуспокои се кръвта в слепоочията на бойците и те запроглеждаха с човешки очи. Засъбираха се тези дяволи — нехора, заприиждаха от всички краища. Носеха това, за което бяха дошли: плячка. Гледаха един другиму в ръцете, мереха големината на заграбеното. Делва вино, струваща пробито мъжко гърло, каче сланина — две женски, козичка на връв — цяло семейство. И така нататък, и още, и още.

Пред нозете на Левос заваляха дарове. Всеки един дявол се поклони пред него и всеки остави своя дан. Успокоиха дъха, умиха кривите си лица, пооправиха дрехи. Заговориха един другиму и се заусмихваха, заподаваха си ръце и, аха, да заприличат на хора.

Подредени на земята вързопчета, готови да бъдат отнесени далеч оттук. Топчести сиви, шарени, всякакви — наречени за близък или обичан. Вързопче бе стиснал и голобрадият Креос – син на страшния Левос. Стискаше в ръце вързопчето Креос, не искаше да го поглеждат завистливи очи. От него, повито старателно, подаваше личицето си спящо бебе.

Левос посочи с меча си момчето:

— Доближи, Креос, сине мой любими! Ела по-близо, да видят очите ми туй, що носиш за армаган.

Момчето, дявол в боя, пристъпи към острието на бащиния меч:

— Живот нося, о, велики Левос! От живот лишавам, но и живот нося. Дар ще го нарека. С бистра вода ще го мия, с козе мляко ще го храня, на гърдите си ще го топля. Къщата ми с детски глъч да запълни, на смъртния си одър мъжка ръка да стисна за сбогом, или женска — да ме милва, а устни да мълвят: „Сбогом, татко!“

Посегна с меча си Левос, лявата буза на сина си Креос посече, и алена кръв оттам бликна:

— Събирай кръвта си, сине! Та кога Дар мляко пие, давай от кръвта си нему, да е с твоя кръв захранено, родът ни славен да продължи!

Много знойни лета и дълги зими оттогава, Креос думата си удържа и много рани на плътта си той отвори, с кръв откърми сина си Дар.

И когато дойде време Креос бащини очи да прихлупи, бе готов бойците да предвожда.

И тръгна Креос Белязания, на дълъг поход, бойците да води.

Налетяха тез дяволи бесни, поселището прегазиха. Посякоха всичко, що мърда, подпалиха всичко, що стои, та в тъмното нищо да не може да скриеш. Вятърът нервен забушува, разпали пламъка и нощта засветля. Лешоядите закрещяха, заблъскаха криле, нетърпеливо заизвиваха шии.

Подир някое време поутихнаха писъците на жертвите и тропотът на дяволите, та заприиждаха, дар на Креос Белязания да оставят. Наслагаха пред нозете му торби, бохчи, дървени качета и глинени делви. Смириха се тези дяволи, кротнаха. Забърсваха остриета, в ножниците ги прибраха — там да почиват, да не дразнят повече очите кръвясали.

И ето: изскочи юнак, висок и здрав дявол, стиснал в едрата си ръка мъничка торбичка. Пообгорял в лице, чак черен, с димящо наметало, що вдигна над рамене и захвърли.

Изгря лицето на Креос Белязания:

— Дар, сине бащин! Покажи, що носиш, какъв армаган си приготвил!