Александър Белтов - Фосикър

— Трябва да ме пуснеш, веднага! — продума Слав. — Ще привърша с това, което трябва и ще ти предам всичко. Обещавам! Онова там… За матрикантите. Всичко.

— Стига глупости! — мъжът рязко се наведе и изтръгна раницата от ръцете на Слав. Бе толкова бързо, че той не успя да реагира навреме, а когато опита да я задържи, вече бе късно. Просто видя ремъкът ѝ да се изплъзва между пръстите му. Скочи на крака и размаха ръце по посока на мъжа. Той не очакваше такава реакция, защото отстъпи и всичко, което успя да направи, бе опит да задържи раницата в прегръдките си. Слав не бе едър, но устремът му повали прихващача и двамата се изтъркаляха на пода. Ръцете на мъжа бяха вкопчени в дебелия брезентов плат на раницата и лицето му остана беззащитно. Тялото на Слав бе отгоре и той се напрегна, за да се задържи там. От тежестта му мъжът изпусна тежка въздишка. Тютюневият му дъх удари лицето на Слав, който замахна с всичка сила.

Първият му удар уцели лявата скула на командер. Пръстите на Слав изхрускаха като настъпено стъкло. Мъжът изохка, но продължи да стиска раницата помежду им. Пренебрегнал болката в смазания си юмрук, Слав замахна отново.

— Мамка ти, мом… — не успя да довърши мъжът, защото ударът на Слав попадна в горния ред зъби на отворената му уста.

— Ох — изстена Слав и огледа окървавения си юмрук. Не разбра чия е кръвта, но със сигурност бе контузил пръстите си.

Мъжът под него се задави и в силна конвулсия успя да изхвърли тялото на Слав от себе си. После полегна настрани и с хрипове започна да повръща.

Слав нямаше време за повече, грабна раницата и се изправи. Знаеше къде е изходът, но там вероятно щеше да се натъкне на Атос, огромното куче на командер. Някъде из къщата би трябвало да дебнат и другите две. Метна раницата на гърба си. Усещането, че лаптопът е у него и Куче е на сигурно място му даде допълнителна доза решителност.

Пред очите му се изпречи металният цилиндър, с който мъжът искаше да унищожи лаптопа. Слав нямаше план, но го вдигна и той удобно легна в дланта му. Без да мисли, стисна бомбата и се понесе към вратата. Преди да излезе се извърна, за да погледне след себе си. Командер лежеше на земята. Беше се надигнал на лакти и плюеше кръв. Съвсем скоро ще бъде в състояние да се изправи. Слав нямаше време за повече размисли и затръшна вратата. Погледна за наличие на ключ в бравата, за да я заключи, но не видя такъв. Спусна се по коридора и само с няколко крачки стигна стълбите към приземния етаж. За късмет, лампите бяха включени и пътят пред него бе осветен.

Преодоля стълбището, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж и влетя в преддверието на къщата. Заплете краката си в тънък кафяв килим, но успя да се удържи прав. Срита настилката и тя се нагърчи. Ако се изключи това, никой и нищо не бяха попречили на бягството му дотук. Вероятно Атос се намираше в двора, а не беше в къщата. Другите две кучета, за които бе споменал прихващачът, изобщо не бе сигурен дали наистина съществуват.

Чу как вратата на горния етаж се отваря. Прихващачът вече беше по петите му.

Паниката започна да взима връх. Нямаше план и той трескаво се заоглежда. До вратата мярна монтиран екран в черна рамка, а под него съзря два кръгли бутона. Домофонна уредба! Посегна и натисна двата бутона едновременно. Чу се звън на камбанка и екранът светна. Уредбата наистина се оказа домофон, контролиращ входа на къщата и порталната врата на двора. Слав дори нямаше време да осмисли какъв късмет бе извадил. Изхвърча през отключената врата на къщата и се намери в двора. Времето бе мрачно и влажно, но това само го освежи допълнително. Пред себе си не видя препятствия. Прекоси толкова бързо двора, че с периферното си зрение мярна едрото туловище на Атос да се отлепя от земята, когато той вече беше стигнал до плъзгащата се върху релсата външна порта.

— Атос, дръж! — чу да вика прихващачът зад него.

Това му даде допълнителен импулс и той прескочи релсата. Сърцето му се бе качило и блъскаше в слепоочието, и той не осъзнаваше нищо. Единственият инстинкт, който го движеше напред, вече не бе свързан с разума.

Като насън издърпа халката на цилиндъра и го хвърли зад себе си.

Едва направил няколко крачки, удар в гърба го блъсна напред и нагоре. Беше толкова мощно, че тялото му се метна във въздуха. Гръм, като от паднала върху него светкавица, разкъса съзнанието му на дребни късове. Той разпери ръце и се опита да стъпи на крака, но не успя. В следващия миг се намери легнал по корем на земята, а устата му бе задръстена със ситна пръст. Успя да я избута с език, а малко след това и да изхрачи по-голямата част. Задиша. Избърса очи с ръкава на суитшърта, но всичко изглеждаше размазано. Опита да се надигне, но болезнено усети как костите му се опитват да застанат по местата си. Напрегна волята си и успя. Подви колена и приседна върху краката си. Остана по този начин за няколко секунди, вперил очи пред себе си, но дезориентиран за посоките. С разбитите пръсти на дясната си ръка напипа ремъците на раницата. Бяха си на място. Не усещаше тежестта на лаптопа, но трябваше да е на гърба му. А може би именно раницата бе предпазила тялото му от по-голяма травма. Мисълта му за Куче върна значението на всичко. Беше започнал да осъзнава света около себе си.