Александър Белтов - Фосикър

— Не, не мога да го направя! — Слав притисна раницата до гърдите си.

— Можеш! — прихващачът пристъпи крачка напред.

— Не!

— Тогава аз ще го направя! Дай ми това тук! – посегна с ръка към ремъка на раницата.

Слав се извърна. Искаше му се да може да даде отпор на бръснатия, но не беше сигурен в силите си.

— Но защо? — приплака той.

— Защото така трябва, копачо. Дай ми раницата, че нямаме време. Онези не си поплюват, а това не трябва да попада в техни ръце.

— Нека поне да им я продадем, а? – отвори широко очи.

— Ти не чу ли какво казах? — бръснатият стоеше с протегната ръка. — Нищо няма да им продаваме!

Слав стисна още по-здраво.

— Ако искаш, мога да ти дам да сдъвчеш синьо кафе. Имам цяла купа от тях. Ще се почувстваш по-добре, обещавам. Дай!

Слав изложи рамото си срещу бръснатия. Искаше да се брани от това посегателство, но не знаеше как.

Прихващачът обви тялото на Слав и юмрукът му сграбчи плата на раницата. Тютюневият дъх на командер попадна в лицето му. „Но аз никога не съм го виждал да пуши цигара“, странна мисъл пробяга в съзнанието му. Раницата, а с нея и Куче, започна да се изплъзва от прегръдката му, а заедно с това и всички надежди за Нели. Той се задърпа с всички сили и приклекна, за да се измъкне от хвата на командер. Двамата мъже се озоваха на пода. Слав зарита с крака и подби пръстите си в твърда преграда. Мъжът изохка, но вместо да отпусне, стисна още по-силно. Слав се оказа в положение, в което едва успяваше да поеме дъх. Гърдите му бяха притиснати не само от здравите лапи на бръснатия, но и от неговите собствени, борещи се да задържат раницата, прилепена към тялото му. Започна да се задушава. От очите му потекоха сълзи, които замъглиха и без това нереално ярката картина. Всичко се сля в общо бяло петно. Прихващачът продължаваше да стиска и петното започна да разширява размерите си, а после всичко изчезна. Ръцете му се отпуснаха и тялото се предаде.

Когато отново прогледна, прихващачът беше извадил лаптопа от раницата, но още не бе отворил капака. Отстрани лицето му изглеждаше доста по-издължено, а брадичката му стърчеше напред. Унесен в мислите си, сякаш бе забравил за чуждото присъствие.

„Той не знае как да извади информацията от компютъра“ — помисли Слав.

— Аха, ето те и теб – обърна се към него командер, щом усети движенията му. — Надявам се, че си добре. Ще се оправиш.

Слав остана леко превит, като се стараеше да вкара колкото се може повече кислород в изпразнените си гърди. От устата му се проточиха слюнки и увиснаха като дебели конци.

— Значи не желаеш да го унищожиш, така ли?

— А ти… защо си промени мнението? — изфъфли Слав. — Трябва само да съобщя на момичето за това. Това, де…

— Това, де — повтори думите му бръснатият. Иронизираше. — Нямаме право на грешки, ясно? Матрикантите са по петите ти.

— Но на мен ми трябва този компютър — проплака Слав — Имам неща… Има и друго… — на върха на езика му бе да спомене за Нели, но разумът му надделя: „Ами ако все пак успея да се измъкна, а той вече знае за Нели?“

— Компютърът, казваш… Трябва ти…

Слав се понадигна. Болка пулсираше в лявото му коляно и върху панталона си забеляза протъркано петно. Не знаеше колко е пострадал и дали, ако се наложи да бяга, ще може да го направи.

— Не, не можем да рискуваме! — отсече командер. — Ще го направим! Лесно е. Издърпваш халката и имаш десет секунди — достатъчно време, за да се прикриеш.

— Добре, нека аз тогава — примирено каза Слав, или поне така искаше да изглежда. Мъчеше се да намери някакво решение, което да сработи. Включиха се и другите, притъпени до този момент сетива. До ушите му достигна дълбок тътен. Вибрация премина през цялото му тяло. Буря?

Куполът над главата му започна да притъмнява. Той вдигна глава и видя плъзгащи се външни щори да покриват овалната повърхност. Чу се характерният звук на метална верига. Не бе силен, но достатъчно, за да породи у Слав усещането, че е затворен в капан.

— Пак се опитваш да ме излъжеш, момче — сякаш прочел мисълта му каза бръснатият. — Погледни ме в очите! Лъжеш!

Слав се насили и вдигна очи. Опитваше се да издържи на погледа на прихващача, колкото се може по-дълго.

— Не се опитвай да го правиш, момче! Не можеш — засмя се командер и Слав извърна очи. Беше загубил битката.

Стърженето над главите им утихна. Лампите се бяха включили, а щората беше запечатала отвън стъкления купол.

— Нека поне изчакаме да премине бурята, а — промълви той.