Александър Белтов - Фосикър

Дясното му слепоочие заблъска, а пред очите му притъмня. Изпитваше жажда. Облиза устните си и усети твърдия ръб, образувал се върху най-горната им част. Прокара пръсти отгоре, от край до край. Не бе болезнено, а само подуто и твърдо. Не знаеше какво трябва да прави. Погледът му попадна върху кокалчетата на пръстите на дясната ръка. Кръвта върху сцепената кожа на средния и на безименния му пръст беше засъхнала. Около тънката коричка се беше образувала морава подутина.

Загледа се в близката групичка от дървета. Дали нещо не се помръдна, или само така му се стори? Вдигна камък и го запокити натам. Камъкът се изплъзна и излетя едва на няколко метра. На мястото, където бе паднал, се вдигна кълбо от прахоляк и дребни треви. Задържа погледа си в тази посока няколко секунди. Нямаше никакво движение, просто така му се е сторило.

Замижа и опитвайки се да не мисли за друго, започна да брои наум и постепенно започна да забавя дишането си. Трябваше да успее да се възстанови бързо, мускулите му имаха нужда от кислород. Долу, в града, въздухът бе силно замърсен, но тук беше различно. Усещаше плавното повдигане и спускане на гърдите му да опъват ризата му и заедно с това ремъка на раницата. Почувства се по-спокоен, а с това — и много по-уверен. Възможно бе да се справи с всичко. Възможно бе да се справи. Възможно бе, възможно… започна да повтаря наум.

Близко подсвиркване на птица и далечният му отговор го извадиха от унеса, в който бе изпаднал. Осъзна, че откакто бе избягал от къщата на командер се движеше хаотично. Сега, с прояснено съзнание, това му изглеждаше твърде нелепо, направо глупаво.

Студът напомни за себе си и той затърка ръце. Вечерите тук бяха мразовити и бързо трябваше да намери някакъв заслон. Имаше още една опасност — не знаеше кога ще удари поредната буря. Облаците започнаха да се сгъстяват и наоколо се смрачаваше.

Започна да разтрива с длани гърдите и бицепсите на ръцете си. Кръвта отново заигра във вените. Когато беше достатъчно затоплен, реши, че е време да продължи пътя си. Наведе се и пристегна връзките на маратонките. Почисти забодените сламки от чорапите и опъна нагоре. На единия от тях откри дупка. Беше още малка, но бе успяла да пусне бримки настрани и съвсем скоро предстоеше да се уголеми. Бримките на чорапа му заприличаха на тънките пипала на нечие хищно създание. Придърпа края на панталона, за да покрие дупката. Макар в дълбините на съзнанието си да разбираше абсурдността на действието си, се почувства длъжен да го направи.

И какво като матрикантите искат да воюват с хората? Нека воюват, ако им стиска. Слав какво го интересува това? Едва ли би могъл да им се противопостави по някакъв начин. Нека другите… Нека Агората… Нека прихващачите… По-добре той да не си навира носа в тези работи.

Изплю изгризани парченца нокти. Дори не беше разбрал кога ги беше откъснал. Погледна ноктите на пръстите си. Оголената плът около тях бе зачервена и смъдеше.

Изправи се на крака, пристегна ремъците на раницата и тръгна. Въпреки че не се чувстваше достатъчно бодър, продължи да се спуска право надолу. Знаеше, че градът е в ниското и предположи, че това е достатъчно верен ориентир за посоката. Не биваше да се ходи по пътя, защото му се струваше опасно. Ако прихващачът го преследваше, той вероятно бе тръгнал по него. Дори да не бе така, не знаеше на кого може да налети. Пътят и непознатите по него бяха опасни. Засега целта му бе градът, а там щеше да реши на място. Когато пристигне и… ако пристигне.

Теренът бе неравен и труден. Подметките му се хлъзгаха върху навлажнената трева и той на няколко пъти едва успяваше да се удържи. В устрема си прескачаше изровени буци пръст, дребни храсти и по-големи камъни. Дори онези от тях, които не успяваше да види и го препъваха, не успяваха да го съборят и нарушат ритъма му. Крачка след крачка наближаваше. Надяваше се скоро да види светлините на столицата. Или поне тези на по-високите ѝ квартали. Не би трябвало да са далеч. Опитваше се да не мисли за откъснатата ръка, нито за евентуалната съдба на прихващача, но усещаше дълбоко в себе си празнота. Някаква своеобразна дупка на чорап с плъзнали наоколо опипващи пипала. И те ставаха все по-дълги и по-дълги, пуснали своите вендузи, прикрепени направо към душата му.

Ох, само да имаше малко водичка! Не много, само толкова, колкото да разкваси устни.

Горчивината в гърлото му почти бе изчезнала.

Малко по-късно в далечината заудряха светкавици и Слав зърна покрайнините на града.