Александър Белтов - Фосикър

Движеше се напосоки, с идеята да се отдалечи бързо от мястото. На всяка крачка усещаше тялото си натъртено и схванато. Чувстваше как костите му се трият една в друга. Причуваше му се хрущящият звук, наподобяващ отварянето на гардероб с ръждясали панти. Ударната вълна от бомбата беше нанесла травми върху тялото му, но нямаше как да установи какви са те. Освен ако не посети лекар. Но какво обяснение щеше да му даде? А трябваше и да плаща. Отказа се и продължи, обмисляйки ситуацията. Квартирата, както и пекарната на Юсуф, бяха места, които несъмнено се наблюдаваха от прихващачите. Възможно беше все още да не са научили за случката с командер Юри. Слав обаче, не биваше да рискува. Не и сега, докато не е осигурил парите за екзоскелет на Нели.

Проехтя звън на камбана. Наблизо имаше църква, която никога не бе виждал. Прииска му се помощ свише, а не знаеше как да се помоли за нея. Нужна му беше точно тук и точно днес. Разумът му се противеше, но желанието да го направи беше неустоимо. Устните зашептяха: „Който и да си, помогни!“ Гласът му бе заглушен от камбаната. Погледът му попадна върху числото едно, надраскано с пирон върху предния капак на стар автомобил. Драскотината не бе ръждясала още. Машината беше със спаднали гуми, килната на една страна. Беше празна, а вероятно и отдавна изоставена. Жълтият плат на задните седалки бе изтърбушен и оттам се подаваше счупена спирала на пружина. Парче пожълтял вестник беше залепено от вътрешната страна на стъклото на шофьорската врата. Някой го беше дърпал или лепилото не държеше добре, защото половината от него беше провиснало.

Слав се доближи и дръпна дръжката на вратата, но беше заключена. Жалко, можеше да пренощува вътре. Наведе се и надзърна през мръсния прозорец. На задната седалка, точно до изтърбушената пружина, видя детска кукла без дрехи. Ами ако детето, чиято кукла видя, е още вътре, мина му през главата. Изплаши се да не би да види нещо друго и се изправи. Погледът му отново се спря на драсканицата върху предния капак. Новото число! Това го върна на темата за прихващача. Гъсеници със стотици крачета плъзнаха през него. Догади му се и той се изплю на плочника. Пулсът му учестено заби в слепоочието. Трябваше да се успокои.

„Нели – заработи мисълта му. — Нели!“ Налагаше се да бърза, макар и да не знаеше защо. Намаляващите числа не бяха случайни. Но защо изобщо им обръщаше внимание? Та целият град бе осеян с числа — по сгради и улици, реклами. Навсякъде. Пред очите му се редуваха цели поредици от тях. Защо този изоставен автомобил и защо тази цифра? По какво числото едно е различно от другите и защо това трябва да е важно?

Внезапно се закова, някакъв тип зад него се блъсна в тялото му. Слав се заклати, но не отстъпи. Онзи изпсува и изчезна. Отговорът беше там. Беше толкова очевиден и ясен. Слав беше започнал да брои дните. Някъде на подсъзнателно ниво знаеше кое число следва и… го търсеше.

Няколко пресечки по-късно походката му се стабилизира, тялото се изправи и Слав се забърза. Беше взел своето решение и то бе окончателно. Преброи малкото останали пари. Трябваше да пести, затова реши да пътува с градския транспорт до болница „Север“.

Утре беше денят нула.

— Къде се намираме, Фос? — капакът на лаптопа беше отворен и Куче ползваше вградената камера.

— В болница сме — продума Слав.

— Болен ли си?

— Не, тук ще направя това, което искаш от мен — тихо отвърна той.

— Фос?

— Непрекъсващо токозахранване и безопасност. Най-важното — свързаност към голям мрежови сегмент.

— Значи стигна до правилно решение. Радвам се.

— Ти не можеш да изпитваш чувства, така че не ми казвай, че се радваш — Слав повиши тон и се намуси.

— А ти не казвай, че ограниченото ти в тленна обвивка тяло притежава нещо повече от разум. Чувствата ви не са предимство. Те са слабост. Просто исках да звуча като вас, за да ме разбереш.

Слав замълча. Не искаше да спори с Куче. Не и сега.

Клекна и завря ръка зад мястото, образувано от редица големи стоманени бутилки и стената. Бутилките бяха свързани с тръби, а тръбите влизаха в облицован с метал отвор в стената. Изглеждаше му като кислородна инсталация за болнични нужди. Както и очакваше, зад бутилките се бе образувала дълбока ниша. Идеално място за скривалище. Девойката от рецепцията наистина му бе полезна. Беше го упътила съвсем точно за помещението, като дори му бе дала ключовете, предназначени за хората от поддръжката. Той, разбира се, щеше да изпълни обещанието си и да я изведе на среща след работа. Нямаше да я лъже — поне за това. Щеше да бъде грешка, да ѝ позволи да си задава въпроси. Не спазеше ли обещанието си да излязат заедно, тя със сигурност щеше да го направи.