Александър Белтов: Фосикър

— Разбрах — с мъка издърпа лакътя си Слав. — Само ѝ предай, че съм съгласен. Това е.

— Какво си съгласен, бе, момче?

— Да направя всичко, което искат от мен. Тя знае… Тя иска… И аз сега съм съгласен. Само ѝ кажи!

Юсуф въздъхна шумно:

— Яж, че ще изстине!

Слав се подчини и отхапа от топлия симид. Беше гладен. Започна да премята още парещия залък между зъбите си.

— Пратеникът на Всевишния ще те намери, момчето ми, ти само бъди търпелив.

— Но къде? — приплака с пълна уста Слав.

— Яж, яж! Сградата на бившето президентство знаеш, нали?

Слав утвърдително поклати глава. Много добре знаеше сградата. Всъщност, тя беше част от комплекса на няколко сгради, свързани една с друга.

Юсуф заобърсва ръцете си в дългата престилка. Не бързаше да продължи. Бръкна в единия си джоб и ръката му се завъртя така, сякаш затърси нещо.

Слав започна да губи търпение:

— Знам за коя сграда говориш. Те са няколко, свързани една с друга, но точно тази я знам. Дълго време беше необитаема, но после бях виждал някакви хора да влизат вътре. Сега какво е, нямам представа.

Симидчията извади ръката си от джоба и я отвори. Слав се вгледа в нея, но набраздената му длан беше празна. Това го изнерви допълнително и той тъкмо отвори уста, да каже нещо, когато Юсуф заговори:

— Точно така. Беше необитаема, ама сега вече не е така. Във вътрешния двор на сградите, образуващи четириъгълник, ще намериш черна метална врата. Търси я в онзи участък, където взривът отнесе целия втори етаж, барабар с персонала. Мястото е лесно разпознаваемо, точно като след взрив. Стената е почерняла и с откъртени плочи. Макар прозорците да са подменени, мястото е необитаемо. Вратата ще я познаеш по това, че има две жълти вертикални ивици в долния си край. Поизбелели са вече, ама ще ги забележиш. Самата врата стои отключена, така че няма смисъл да търсиш звънец или нещо такова. Никой няма да ти отвори. Просто бутай силно с две ръце, защото е масивна и тежи, много тежи. Използвай рамото си, цялото тяло, ако трябва. Когато влезеш, задължително затвори отвътре. Ритай, натискай, ама я затвори добре. Запомни какво ти казвам, нали?

Слав закима.

— Не се крий от камерите в района! — продължи Юсуф. — Пълно е с такива, ама точно там за тях е тъмен сектор. Пази се от хората. Бъди спокоен и ако всичко изглежда наред, няма от какво да се страхуваш. После ще чакаш.

Слав кимна и отново се зае да рови в джобовете си за пари. Този път наистина. Така и не беше платил на симидчията за геврека. Юсуф го изчака и взе парата от Слав.

„Хайде на гевреците-е-е! Парят, парят!“ – провикна се той.

— И отваряй си зъркелите, момче! — изсъска симидчията — Ако нещо се случи с дъщеря ми по твоя вина, Всевишният ми е свидел — ще те намеря! — Слав мерна силуета на собственото си отражение в тъмните очи на възрастния. Беше малко и безформено петно, но той все пак се позна.

Без да дочака отговор, симидчията се обърна и забута количката. Колелцата затрополиха по изровения на места асфалт.

— Тя е знаела, че ще я потърся, нали? – тихо подвикна след него Слав, но Юсуф не се обърна. — Затова сте подготвили и мястото, и всичко — продължи тихо, сякаш говореше на себе си той.

Извърна се и се запъти в посока бившето президентство. Не бе изминал десетина метра, когато нещо изхруска под подметката му. Наведе се и пред погледа му попаднаха парчетата от счупената бутилка. Същата, с която някой беше замерил колата с мегафоните. Гърлото на шишето се беше запазило цяло, а в него беше натъпкано парче восъчна свещ. „Бутилката на онзи бездомник-съгледвач пред квартирата.“ Нещо прободе сърдечната му област. Възможно бе да е същата, но също така беше възможно да е някоя друга. Слав не вярваше в случайни съвпадения.

Забоде глава и без да се оглежда повече, ускори ход.

Лесно намери вратата с двете жълти ивици. Изглеждаше масивна и здрава. Хвърли бърз поглед около себе си и без да мисли повече, я насили с рамо. За негова изненада лесно я отвори. Той прекрачи и хлътна вътре.

Обърна се и затвори вратата след себе си, точно както му бе поръчал Юсуф. Не изпита трудности. Стъпила на дебелите си панти, вратата се движеше леко и беззвучно. Сега разбра на какво му бе замирисало, щом влезе. В единия ъгъл мярна кутия със смазка. Явно наскоро някой се е погрижил за пантите.

Беше се озовал в малко, едва осветено преддверие, което водеше до втора солидна врата. Той я побутна, но не успя да я отвори. Беше заключена. Нямаше какво повече да направи. Приклекна и седна на студения под. Даде си сметка колко изтощено бе тялото му. Облегна се на стената и се опита да мисли. Това не му се отдаде и не след дълго клюмна глава. Заспа дълбоко.