Александър Белтов: Фосикър

Слав прокара пръсти върху черна клавиатура, поставена до сандъка. От клавиатурата стърчеше накъдрен кабел, който бе прихванат с пластмасови скоби за стената. Оттам, заедно с другите кабели, влизаше в сандъка. Самият сандък беше с разперени дръжки, сякаш някой всеки момент трябва да го вдигне. Стори му се обемен и изглеждаше тежък. Слав усети топлина. Без съмнение тя идваше от него. Вътре нещо работеше.

Тик-так, тик-так — отново онзи звук. Слав вдигна ръката си и прилепи часовника до ухото си. Същият звук. През цялото време беше чувал собствения си часовник.

Изведнъж ледени иглички се забиха първо в лицето му, а след това полазиха тялото му. Втресе го.

— Но какво сте направили? Какви са тези кабели и това не е ли мрежов сървър?

Фея не отговори. Сега беше сбърчила тънките си вежди. Свила устни, тя разглеждаше ръцете си.

— Вие? Денят нула?

— Денят нула — отвърна приглушено тя. — Включихме всички възможни локални мрежи в една обща. Новата Мрежа започна от този сандък, който видя.

— Глупаци!

— Мрежата на световното запазено познание — продължи Фея, сякаш не го бе чула. — Библиотека с достъп от всички възможни точки на Новата Мрежа. Духовното пречистване.

— Глупаци — повтори той, но вече някак примирено. – На кого е нужно познание? Единственото, което то носи със себе си, е печал.

— Но в книгите може да видиш, че има и други светове, други реалности, а това неминуемо поддържа надеждата. Самата мисъл, че има алтернатива, кара хората да се борят.

— Алтернатива! Няма такава.

— Може би последен опит да спасим дегенератите, в каквито са се превърнали човеците — довърши момичето.

— Знам за дегенератите, но какво от това? – извика Слав.

— Не разбираш… Става дума за онези, които идват след нас… Длъжни сме.

Слав махна с ръка, като че искаше да я спре:

— На никого не съм длъжен, разбра ли…? И никой не ми е длъжен! За нищо.

Слав задърпа капака на сандъка. Напрегна мишци и запъшка. Дебела вена изби на слепоочието му и се загърчи в конвулсии.

— Помагай! — изхълца напрегнат. – Не стой така, ами помагай да го отворим!

Очите на Фея широко се разшириха. Ръцете ѝ увиснаха до тялото, лицето побеля и тя започна да се олюлява.

— Трябва да отворим! – изправи се Слав и изтри чело с ръка. Дишаше тежко, с отворена уста. — Не разбираш ли? Трябва да го изключим! Веднага!

— Няма смисъл – промълви тя, търсейки опора с ръка. — Късно е.

— Не е! — Слав отново задърпа капака, но не можа да го отвори и се вкопчи в кабелите. Успя да изтръгне няколко.

— Оттук започна… — Фея пристъпи към него и го подхвана за лакътя. — Но не свършва тук. Това са много малки мрежи… Свързани. Ела да излезем. Трябва да предупредим другите. Ще трябва да измислим нещо.

Слав пусна кабелите и се изправи.

Фея вплете пръстите си в неговите и стисна. Упътиха се към изхода. Ръката на момичето бе влажна и топла.

Тя бръкна в джоба си и извади картата. Поднесе я към четеца на вратата и я задържа секунда-две. Устройството издаде сигнал и просветна в червено. Тя дръпна вратата, но не успя да я отвори.

— Дай на мен – отстрани я от пътя си Слав и на свой ред задърпа дръжката. Вратата беше заключена.

Фея отново доближи картата и всичко се повтори. Вратата остана заключена. Слав напрегна мишци — безрезултатно. Ситни капчици избиха на челото му. Опита още веднъж, но краката му започнаха да омекват.

— И вратата ли е свързана към мрежата? — обърна се към Фея.

— Възможно е — промълви тя. – Не зная. Строено е за бомбено убежище и нямаме всички схеми. Било е много отдавна.

Фея, стиснала юмруци, ритна по вратата. Заболя я, защото изохка, но тя не се отказа. Повтори. Отново и отново. Глухите звуци от ритниците ѝ биеха право в слепоочието му. Слав протегна ръка, за да я спре, но тя продължи да рита. Той я стисна за рамото. Беше крехко и усети раменната ѝ кост да поддава изпод пръстите му. Тя изскимтя и се сгърчи. Слав бързо отпусна ръцете си.

Фея престана да блъска по вратата и се хвана за мястото, където я бе притискал до преди миг. Извърна се към него, а той наведе глава, за да избегне очите ѝ. В настъпилата тишина чуваше тежкото дишане на момичето.

— Хей, Куче, чуваш ли ме? — Слав вдигна глава към ниския таван. Не знаеше какво точно търси, но предположи, че отнякъде ги наблюдават. Заобхожда с поглед във всички посоки, но не откри нищо.

Фея на свой ред се зае да изследва помещението. Протегна длан и заопипва студената и влажна стена. Кожата ѝ се затърка в грапавините на бетона. За здравината му изобщо не ставаше дума — бе строено по времето, когато страхът от ядрената опасност е била превърната в параноя. Няколко крачки насам, няколко крачки натам — едно и също. Голи стени, три осветителни тела с изпадали капаци, луминесцентни тръби. Желязна врата с двоен механизъм и дълго рамо за ръчно залостване отвътре. Бяха в капан.