Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Беше водно конче.

Джеремая го откри да пребърква шкафчетата в кухнята вероятно за дванайсети път и да търси нещо, което и двамата знаеха, че не е там.

— Господин Сулавейо?

Бащата на Рени дръпна последната вратичка и взе да разбутва консервите с индустриални размери и пакетираните дажби. Работеше с трескава напрегнатост. Когато разчисти една дупка, бръкна вътре чак докато мишницата му опря о предната полица и заопипва в мрака дъното на шкафчето.

— Господин Сулавейо. Джоузеф.

Той се обърна и втренчи зачервените си очи в Джеремая.

— К’во искаш?

— Малко помощ. Седя пред конзолата от часове. Ако ме смениш, ще направя нещо за ядене.

— Не ща да ям. — Дългия Джоузеф отново затърси. След малко изпсува високо, измъкна ръката си и се захвана със следващата полица.

— Добре тогава — няма да ядеш, но аз искам да ям. Във всеки случай там, в тоя резервоар, е твоята дъщеря, а не моята.

Една кутия със соево месо се прекатури на полицата и тупна на пода. Дългия Джоузеф продължи да тършува из шкафчето.

— И хич не ми приказвай за дъщеря ми. Знам кой е в резервоара.

Джеремая Дако изсумтя ядосано и се обърна да си ходи. На вратата се спря.

— Няма да вися там цяла вечност и да се взирам в екраните. Не мога. Не мога повече. И като заспя, никой няма да следи биенето на сърцата им. И никой няма да забележи, ако нещо се обърка.

— Мамка му! — Цяла редица от пластмасови торбички се плъзна по полицата и се катурна. Една се пукна и жълтият като сяра яйчен прах се посипа по цимента. — Мамка му на това място! Мамка му! — Дългия Джоузеф бутна другите торбички, после сграбчи една консерва, вдигна я високо над главата си и я запрати на пода с такава сила, че тя подскочи и чак тогава се кротна до задната стена. Изпод смачкания капак потече струйка сироп. — Що за място е това, по дяволите? — кресна той.

— Как би могъл човек да живее така в някаква си тъпа дупка под земята? — Дългия Джоузеф отново сграбчи някаква консерва, сякаш искаше да хвърли и нея. Джеремая трепна, но вместо това онзи я остави на мястото й и се втренчи в нея, сякаш току-що му я беше подал гост от Космоса.

— Гледай само каква лудост — рече той, взе консервата и я подаде на Джеремая. Джеремая дори не я погледна.

— Виж, пише „царевична каша“. Имат четирийсетлитрови консерви, пълни с тоя качамак! Достатъчно и слон да се задави, но една кьорава бира нямат — каза Дългия Джоузеф, дрезгаво се разсмя и пусна кутията на пода. Тя се търкулна и шумно се удари във вратата на едно шкафче. — Мамка му! Искам да пия. Вече пресъхнах.

Джеремая, изцъклил очи, поклати глава.

— Тук няма нищо.

— Знам. Знам. Но понякога просто си е редно да провериш. — Дългия Джоузеф огледа бъркотията на пода. Като че ли аха-аха да се разплаче. — Като искаш да спиш, лягай си да спиш. И ми покажи какво се прави с тая тъпа машина.

— … Това е. Сърдечният ритъм и телесната температура всъщност са най-важното. Можеш да ги извадиш оттам, като само натиснеш това копче — каза Джеремая и повдигна капаците на резервоарите, — но дъщеря ти се разпореди да не го правиш, освен ако наистина не е в беда.

Дългия Джоузеф се втренчи в двата обвити с кабели саркофага — в момента и двата изправени.

— Не мога — рече той най-накрая.

— Какво? Как така? — в гласа на Джеремая се промъкна раздразнение. — Нали каза, че ще ме заместиш. Капнал съм от умора!

Дългия Джоузеф като че ли изобщо не го чу.

— Също като Стивън. Като синчето ми. Тя е там, но не мога да я докосна, не мога да й помогна. Нищо не мога да направя! Тя е там, а аз нищо не мога да направя!

Лицето му се сгърчи. Джеремая се втренчи в него и леко сложи ръка на рамото му.

— Дъщеря ти се опитва да му помогне. Тя е много смела.

Дългия Джоузеф се отдръпна и впери поглед в резервоарите, сякаш виждаше през плътните фибрамични капаци.

— Проклета глупачка. Ето каква е. Мисли си, че като е учила в университет, всичко знае. Аз се опитах да й кажа, че на тия хора не трябва да им се бърка. Ама тя не слуша. Никой никога не ме слуша.

Джеремая примигна, за да спре сълзите си.

— Всички деца ги няма. Всички деца са си отишли.

Джеремая понечи да протегне отново ръка към него, после я дръпна назад. След дълго мълчание се обърна и тръгна към асансьора. Дългия Джоузеф остана сам с безмълвните резервоари и ярко светещите екрани.

Tad Williams

City of Golden Shadow, 1996

Издание:

Тад Уилямс. Градът на златната сянка

Издателство „Дамян Яков“, 1998