Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Една мисъл, мъничка и трепкаща като далечните светлинки, изплува в ума му.

— Бийзъл?

— Казвай. Какво става?

Той се помъчи да си спомни.

— Аз съм… Затворен съм някъде… Не мога да се измъкна… Не мога да се върна…

— Къде, шефе?

Бореше се със заливащите го вълни от вцепенение и мрак. Далечният град вече беше изчезнал и мъглата се надигаше. Трудно виждаше дори насекомото, макар че то беше само на две педи от него.

— На онова място, което търсех… — опитваше се да си спомни някакво име, мъжко име, нещо с „а“ — …Атаско — успя да изрече той. Усилието беше изчерпало всичките му сили. След миг насекомото изчезна. Орландо остана сам с мъглата и сгъстяващия се мрак.

МРЕЖА/РАЗВЛЕЧЕНИЯ: Нещо ново за „Второ зрение“.

(Картина: встъпителните кадри на „Ето, идва!“)

Диктор: Известната ясновидка Фавзи Робинет Мърфи, водеща на популярните в мрежата шоута „Второ зрение“ и „Ето, идва!“, обяви, че се оттегля, защото й се е явил „краят на света“.

(Картина: Мърфи се качва в красива лимузина.) Когато я попитахме с какво се различава този апокалипсис от досега предсказваните от нея, Мърфи отговори кратко и по същество.

(Картина: Мърфи се разхожда пред един замък в графство Глостър.)

Мърфи: Защото този път наистина ще се случи…

Брегът се плъзгаше покрай тях. Гъстата зеленина на джунглата и дърветата с дълги корени пиеха краищата на пясъчните насипи. Всичко това не й беше съвсем непознато — по африканския бряг Рени беше виждала места, които се различаваха от това съвсем слабо. Ято фламинго кацна при едно солено мочурище, сякаш беше въздушен ескадрон, който се прибира в базата. Докато наблюдаваше птиците с яркорозови краски, смекчени от сумрака, тя се притесни, защото знаеше, че тук нищо не е истинско.

„Просто ми дойде твърде много, за да мога да го приема. То е… изкусително, това е.“ Тя се облегна на парапета и се надвеси надолу. Свежият вятър я облъхна цялата — без онази част от лицето й, покрита от маската във V-резервоара. Дори тази странна нечувствителност — един вид сляпо тактилно петно, мъртво за света, който виждаше навсякъде около себе си — беше започнала да изчезва, сякаш мозъкът й вече подпълваше преживяното, също както става истинско и сляпото зрително петно. В определени моменти би могла дори да се закълне, че наистина усеща вятъра по лицето си.

Беше трудно да не се възхитиш от завършеността на тази мечта, на невероятната сръчност и усилията, вложени в нея. Наложи й се да си напомни, че Атаско, човекът, на когото принадлежеше заслугата да бъде построено това чудо, вероятно беше най-свестният от феодалните владетели на Адърланд. Макар и да беше егоист и твърде арогантен, той все пак беше достатъчно човечен, за да не навреди на никого в преследването на собственото си удовлетворение. Другите… Сети се за краката на Стивън, които атрофират, за ръцете му, превърнали се в тънки пръчки; спомни си смазаното и осакатено тяло на Сюзън. Другите, построили това място, бяха чудовища. Канибали, които живееха в замъци, изградени от костите на жертвите им.

— Трябва да ти призная нещо ужасно, Рени.

— !Ксабу! Стресна ме.

— Съжалявам. — Той се изкатери на парапета до нея. — Искаш ли да чуеш нещо, което ме смущава?

Тя сложи ръка на рамото му. Потисна импулса си да го погали и я остави така, отпусната върху гъстата му козина.

— Разбира се.

— Откакто дойдох на това място, естествено, се тревожа за нашата безопасност и се страхувам от по-голямото зло, за което ни говореше онзи Селърс. Но през цялото това време почти също толкова силно усещам и голяма радост.

Изведнъж Рени се почувства несигурна накъде отива всичко това.

— Радост?

Той се завъртя на задните си крака и протегна ръка към потъващия в мрак бряг — жест, странно немаймунски.

— Защото се убедих с очите си, че мога да осъществя своята мечта. Колкото и зло да са сторили тези хора или да възнамеряват да го сторят — а сърцето ми подсказва, че то е наистина много голямо, — те са също и причината да бъде създадено нещо невероятно. Ако аз имах такава власт като тях, със сигурност наистина бих успял да опазя жив моя народ.

Рени кимна бавно.

— Това не трябва да те смущава. Но тази власт…, ами хората, които притежават нещо подобно, не биха го отстъпили на никого. Те го пазят само за себе си. Както винаги са правили.

!Ксабу не отговори нищо.

Последните лъчи на деня угасваха. Двамата останаха заедно, загледани в реката и брега, които се превръщаха в неделима голяма сянка под звездите.