Тад Уилямс - Градът на златната сянка

„Ако има по-късно…“

Фредерикс бързаше обратно към тях.

— Точно зад ъгъла е — рече той. — Целият кораб е осветен. Ами ако не е готов да тръгне, Орландо?

— Готов е — отсечено отговори той. Нямаше представа дали е готов, но проклет да е, ако даде на тези хора още един повод да се тревожат. — Видях го, като ни караха.

Фредерикс го изгледа със съмнение, ала не каза нищо.

— Споко, споко, мъжки ~ измърмори снизходително роботът и попипа собствената си анодизирана шия — търсеше канюлата си. — Ще ни хванат, ще ни направят нещо лошо. Зле е, пич, много е зле!

Шлепът беше вързан на собствен док — самотно ярко цвете с помпозна, пъстра украса сред грубата функционалност на пристанището. Загледан в красивия кораб, Орландо усети как слабостта в крайниците му леко намалява, как тъпата болка в главата му затихва. Шлепът щеше да ги отведе далече, където враговете им не можеха да ги намерят. Щеше да има време да си почине, да възстанови силите си.

Рени гледаше над рамото на Орландо. Махаше с пръст във въздуха, сякаш дирижираше много малък оркестър.

— Какво правиш? — попита Фредерикс.

— Броя. Деветима сме. Правилно ли е, или бяхме повече, когато напуснахме двореца?

Фредерикс поклати глава.

— Не знам. Не съм си мислил за това.

— Трябваше да помислим. — Рени явно беше ядосана, но като че ли на себе си. — Може да сме загубили някого по пътя.

— Не мога да се притеснявам за това — безизразно отвърна Орландо. — Да се надяваме само, че на борда има някой, който разбира нещата.

Сякаш в отговор на това една група фигури започна да се събира на върха на рампата, която водеше от стълбището на дока към шлепа. Щом Рени събра пътешествениците в основата на рампата, две от фигурите на кораба се отделиха и заслизаха към тях. Единият изглеждаше като доста височък фанфарон с наметало, избродирано със сребърни рибешки люспи. За миг Орландо се зачуди дали той не е капитанът, но реши, че никой не би могъл да прекарва толкова време в открито море и да има такава необветрена кожа. Другият, незабележителен тип с проста къса пелерина — очевидно темилунският флотски еквивалент на бияч — също си имаше от ония големите, неприятни на вид брадви, затъкната в пояса му от едната страна, а на другото му бедро висеше нещо като кобур с пистолет със седефена дръжка.

Рени вдигна пръстена високо.

— Изпраща ни богът крал. Той ни даде това и заповяда да ни откарате, където искаме.

Служителят се наведе напред, за да огледа пръстена, като уважително задържа ръцете си на разстояние.

— Със сигурност изглежда като печата на Облагодетелствания преди всички. А кои сте вие, мога ли да ви запитам?

— Ние сме делегация от… — Рени се поколеба за миг.

— От Банановата република — припряно се обади Орландо. — Изпратена да моли за услуга Облагодетелствания преди всички. — Погледна нагоре — в горния край на рампата десетината очакващи моряци успяваха едновременно да стоят мирно и да наблюдават ставащото с интерес. — А сега ни изпращат обратно с вест до нашите господари.

— От Ба… — служителят поклати глава, сякаш му беше дошло много. — И все пак много странно, че не са ни предупредили.

— Богът крал — искам да кажа, Облагодетелстваният преди всички — взе това решение преди малко… — започна Рени.

— Разбира се — поклони се служителят. — Ще се свържа с двореца, за да получа разрешение. Моля ви, простете ми — не мога да ви пусна на борда преди това. Извинявам се искрено и дълбоко за неудобството.

Рени погледна безпомощно към !Ксабу, а после — към Орландо.

Орландо сви рамене — бореше се с огромната потискаща го умора. Беше подозирал, че ще се случи нещо такова — че не може да се разхожда със сима на Таргор, без да не наследи и някои негови отговорности. Наведе се малко по-близо до бияча, хвана с пръсти каменната брадва, измъкна я от пояса му, като съжаляваше, че не може да достигне и пистолета, който беше на другото бедро на мъжа, и бутна с рамо слисания невзрачник върху рампата.

— Дръжте го — каза той на Рени и останалите.

Моряците горе изреваха учудено и извадиха оръжията си. Орландо се надяваше да не стрелят от страх да не улучат този очевидно важен човек. Както и да е, не можеше да си позволи да ги остави да се сетят за някой друг начин да ги заловят. — След мен! — ревна той и се затича нагоре по рампата.

— Какво правиш — извика Фредерикс.

Орландо не отговори. Ако познаваше нещо добре, то това бяха виртуалните битки и личният му урок номер едно гласеше: „Избягвай излишните приказки.“ Сега му оставаше само да се моли известна част от силата и бързината, които вървяха със сима на Таргор, да са му останали, макар че и самият той беше болен, и въпреки ограниченията на непознатата система.