Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Благодаря ти, скъпи приятелю, за вдъхновяващите думи — рече богът. — Никога няма да ги забравя. Но сега имам да ви съобщя нещо. Току-що ми докладваха, че проектът „Небесен бог“ е стигнал до успешния си край. „Шу“ е неутрализиран заедно с най-близкото си обкръжение и неговата система вече е наше владение. Загубите на информация са незначителни, разчистването е приключено. Накратко, пълен успех.

Западният дворец закънтя от радостни възклицания и поздравления, някои, от които — искрени.

— Мисля, че днес е благоприятен ден да обявим, че навлизаме в последния етап на проекта „Граал“ — той вдигна и другата си ръка. Стените на Западния дворец изведнъж изчезнаха. Сега енеадите седяха сред безкрайна сумрачна равнина. — Само след седмици работата ни ще бъде завършена и най-после ще получим плодовете на дългогодишния си труд. Системата „Граал“ ще влезе в действие. Сега наистина ще станем богове!

На далечния хоризонт се появи слабо червено сияние — Озирис разпери ръце, сякаш той го бе призовал — както всъщност си и беше. Разнесе се драматично думкане на тимпани, което се извиси до гръмотевично кресчендо.

— Радвай се, Братство! Нашият ден дойде!

Огромният диск на изгряващото слънце се заиздига в небесата. Небето побледня. Слънцето посипа със злато равнината и окъпа с огън гладните, издигнати нагоре морди на зверовете.

Пристанището беше съвсем недалеч от парадното стълбище на двореца — вероятно нямаше и километър, ако се съди по корабните фенери, които проблясваха между сградите. Орландо и новите му съюзници се постараха да оформят сплотена групичка, преди да тръгнат пеша нататък.

„Това наистина смърди! — беснееше Орландо. — Това е ВР-симулация, най-мощната, за която някой някога е чувал, и да ходим пеша! — Но всякакви примки за мигновено преодоляване на разстояния или други полезни трикове за преоформяне на реалността, които биха могли да са вградени в структурата на Темилун, не бяха известни нито на Орландо, нито на някой от спътниците му. — Ако някой от семейство Атаско беше с нас…“

Вървяха с възможно най-бързата крачка — точно на границата, при която нервната им припряност би започнала да се набива на очи. В този ранен вечерен час градът беше твърде оживен. Улиците бяха претъпкани с превозни средства — моторизирани и задвижвани от педали; по каменните тротоари се тълпяха темилунците, които се прибираха от работа. Но дори и сред тази навалица групата пътешественици привличаше внимание. „Няма нищо толкова за чудене — помисли си Орландо, — малко са градовете, и виртуални, и всякакви други, в които някой с такъв ярък скандален вид като Сладкия Уилям не би привлякъл окото поне за миг.“ Високата Рени пак го настигна.

— Мислиш ли, че Селърс искаше да ни каже, че веднага щом тръгнем по вода, ще преминем в друга симулация? Или ще трябва да плуваме с дни?

Орландо поклати глава и каза:

— Изобщо не знам.

— Какво ще им попречи да ни хванат по реката? — попита Фредерикс и надникна иззад рамото на Орландо. — Искам да кажа, все някога ще влязат в онази тронна зала и като тръгнат да търсят… — млъкна и опули очи. — Ами какво ще стане, ако ни убият там?

— Ще се изключиш и… — започна Рени и млъкна. Маймунът, който подскачаше до нея на четири крака, погледна нагоре.

— Мислиш си, че ако сега не можем да се изключим, няма гаранции, че виртуалната ни смърт би попречила на това? — попита той. — Или си мислиш за нещо още по-лошо?

Тя едва-едва разтресе глава.

— Мисля, че просто не е възможно. Не може да бъде. Болката е едно — тя може да се дължи само на хипнотично внушение, — дори и принудителната кома, но наистина не ми се иска да вярвам, че нещо, което се случва във ВР, би могло да те убие… — пак млъкна. — Не — каза го твърдо, сякаш сложи нещо в чекмедже и бързо го затвори. — По-късно ще имаме време да говорим за всичко. Сега от това няма никаква полза.

Продължиха мълчаливо. Тъй като високите сгради закриваха водата, Фредерикс изтича напред, за да огледа. Пуснал се по сюрреалиетичността на момента, Орландо се хвана, че се е втренчил в маймунския приятел на Рени.

— Ти как се казваш? — попита той маймунския сим.

— !Ксабу — в началото се чу прещракване, после — преглъщане. Орландо не можа да различи дали първата буква е „г“, „х“ или „к“. — А ти си Орландо — изражението на лицето му би могло да е маймунска усмивка.

Орландо кимна. Сигурен беше, че човекът, който се крие зад маймуната, може да разкаже интересни неща, но не му достигаха сили да се чуди какви ли можеха да са те. По-късно, както беше казала Рени. По-късно щяха да имат време да говорят.