Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Следващия час Озирис направи педантично разследване на работата на Шумейкър и на Глен Милър като инженери по системата на мрежата „Адърланд“. Забавянето на отговорите, дори колебанията, когато затворникът се опитваше да си спомни някоя дребна подробност, беше посрещано с незабавно активиране на болезнения рефлекс, който Озирис често задържаше като оркестрова нота, преценявайки каква продължителност е достатъчна за бърз и честен отговор. Въпреки постоянните остри като бръснач пристъпи на агония Шумейкър се придържаше към версията, която вече беше разказал на охраната на ТМКС. Той получил законна заповед да модифицира проследяващите елементи, които изпращаха обратни данни за местонахождението на субекта в системата, но нямало никакъв начин да разбере, че промените всъщност ще направят проследяването невъзможно. Заповедта дошла по законните канали на мениджмънта — макар че охраната на ТМКС по-късно бе доказала, че одобрението на мениджмънта е било съвсем очевидно подправено и — най-критичното — е съдържало личното разрешение на председателя, което не може да се имитира.

На председателя, живия господар на двете земи, никак не му хареса това, че пак го обвиняваха.

— Разбира се, ако беше шпионин в системата, ти би казал абсолютно същото. И ако прагът на болката ти е достатъчно висок, ще продължаваш да го твърдиш, без значение какво вкарвам аз в централната ти нервна система — хвърли намръщен поглед към задъхания, треперещ сим. — Може дори да си получил един вид постхипнотичен блокаж или нервна модификация. — Обърна се към Птах: — Предполагам, че сте сканирали и двамата?

Жълтото лице се усмихна.

— В доклада е. Няма видими модификации.

— Хммм… — Озирис отново махна. От пода изскочи редица от лъскави метални ръце, които се протегнаха към затворника. — Може би е нужен по-изтънчен подход — нов жест изкара още повече ръце, всяка обвита от прозрачна тръба и завършваща с огромна игла. — От служебния ти профил разбрах, че се страхуваш от медицински процедури и от лекарства. Вероятно се дължи на някое лошо преживяване в детството? — и посочи с пръст; една по една ръцете започнаха да се навеждат като челюстите на някакво странно, огромно насекомо и иглите се забиха в различни меки части от тялото на затворника. — Може би това ще ти помогне да премислиш историята си, която за жалост аз намирам за неадекватна.

Затворникът, който се мъчеше да изкара някакъв звук от гърлото си, най-после успя. Щом разноцветните течности запулсираха по тръбите и занастъпваха неумолимо към него, той нададе такъв писък, че всичко се разтресе. Когато черно-зелени петна разцъфнаха покрай иглите и започнаха да се разстилат под кожата му, пронизителният писък на Шумейкър, който можеше да пукне тъпанчетата на всички, се изкачи на ново, още по-високо равнище на лудост.

Озирис поклати глава. Снижи пресекливите викове на мъжа до тихо свистене, после съживи втория затворник.

— Няма да ти кажа къде се намираш, така че не си и прави труда да ме питаш — богът беше започнал вече да се ядосва. — Вместо това сега ти ще ми кажеш някои неща. Виждаш ли го твоя приятел?

Вторият, чиято тъста черна коса и високи скули предполагаха азиатски произход, кимна, облещил очи в очаквателен ужас.

— Е, Милър, вие двамата наистина сте се проявили като големи палавници. Набъркали сте се в нормалното функциониране на проекта „Граал“ и — най-лошото — направили сте го без разрешение.

— Но ние получихме разрешение! — извика Милър. — О, Исусе, няма ли никой да ни повярва?

— Защото е много лесно да излъжеш — Озирис разпери пръсти и изведнъж Милър се озова в стъклен куб, висок три пъти колкото него. Неколцина от енеадите се наведоха напред — зрители на вечерен забавен спектакъл. — Но не е лесно да лъжеш, когато се бориш да запазиш собствения си разум. В досието ти пише, че изпитваш болезнен страх от удавяне. Така че докато премисляш кой те е накарал да се впуснеш в тази малка лудория, ще ти предоставя възможност да изследваш този страх от първа ръка.

Кубът започна да се пълни с вода. Затворникът, който сигурно знаеше, че физическото му тяло продължава да е затворено някъде из офисите на „Телеморфикс“ и сега измъчват само ума му, ала не можеше да се радва на това разделение, започна да удря по прозрачните стени.

— Чувам те. Разкажи ни, каквото знаеш. Виж, водата вече ти стига до коленете.

Когато блудкавата вода стигна до кръста, гърдите, врата му, Милър забъбри с писклив глас за заповедта, която бил получил — да включи сплитера на таламуса; помислил си, че става въпрос за някакъв тест. Дори и за миг не решил, че сплитерът продължава да е блокиран и че това му действие окончателно ще освободи субекта. Дори когато беше принуден да скача, за да задържи устата си над водата, той се кълнеше, че не знаел нищо освен онова, което му било наредено да направи.