Тад Уилямс - Градът на златната сянка

— Помогнете му! — викаше отдолу Фредерикс. — Помогнете му, ще го убият!

Орландо скочи от горния край на рампата, претърколи се по палубата и спъна първите двама моряци. Бързо замахна с брадвата в дъга и усети как острието й среща кост — беше счупил коляното на трети моряк, ала вече усещаше, че обикновено бързите му рефлекси са затормозени. Трите тела, които се гърчеха на палубата, му осигуряваха временно прикритие, от което той отчаяно се нуждаеше. Колкото му беше останала сила — а тя беше много по-малка от онази, която имаше със сима на Таргор, — бързо се изпаряваше. Дъхът вече изгаряше дробовете му. Щом се изправи на колене, някой скочи на гърба му и го събори така изведнъж и толкова рязко, че челото му се удари в палубата. За миг усети как крайниците му омекват, но се насили да се изправи и да клекне.

Мъжът на гърба му се опитваше да обгърне с ръка врата му. Докато Орландо се мъчеше да го отхвърли от гърба си, към лицето му замахна ръка с пистолет. Орландо я удари с брадвата и чу болезнен вой; пистолетът отскочи, изхвърча високо и цопна във водата. Орландо сниши глава, после хвърли мъжа обратно на палубата. След това посегна към колана на онзи, чието коляно беше разбил, и издърпа пистолета му от кобура.

Отвсякъде настъпваха сенки. Искаше да започне да стреля, да разчисти тези заплашителни фигури, но те му се видяха толкова по-убедително човешки от обичайните му врагове, че почувства почти фатална неохота да се поддаде на този подтик. Хвърли пистолета надолу по рампата.

— Дръжте! — той извика с надеждата някой от спътниците му да го види. Не знаеше дали е извикал достатъчно силно, за да го чуят. Главата му дълго кънтеше от ехото.

Изведнъж го сграбчиха за ръцете и краката. Един се хвърли върху него, заби коляно в гърба му и сключи силните си пръсти около гърлото му. Орландо успя да отхвърли неколцина от нападателите си, но на тяхно място прииждаха други. Бореше се диво да се изправи, ала успя само да се извърне с лице към небето, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Докато мракът над главата му все повече се сгъстяваше, светлините, накачени по въжетата на кораба, се разтягаха и трепкаха, сякаш бяха звезди, изпращащи умиращите си лъчи във вечната космическа нощ.

„Смешна работа — помисли си той. — Звезди, светлини… нищо не с истинско… всичко е истинско…“

Нещо удряше главата му — тъпи, ритмични удари, които сякаш разтърсваха целия му череп. Всеки стоварващ се удар изпращаше черна вълна, която обливаше мислите му, а приливът й всеки път ставаше по-силен. Чу, че някой вика — жената, как ли й беше името?

Нямаше значение. Изкарваха от него дъха му, живота му и той се радваше. Беше уморен — толкова, толкова уморен…

Стори му се, че чува Фредерикс, който го викаше, ала не можа да му отговори. Това поне беше малко тъжно. На Фредерикс светлините щяха страшно да му харесат — звезди, звезди бяха, нали? Щеше да му хареса как храбро горят в мрака. Фредерикс щеше да му липсва…

Намираше се на някакво място — междинно, както му се струваше. Може би място за чакане. Всъщност не можеше да мисли много свързано за всичко това, обаче нямаше значение.

Знаеше, че лежи на земята, но усети, че освен това стои прав, загледан в някакъв огромен каньон. Грамаден склон от сияещ мрак се спускаше стръмно под него и се скриваше в море от кълбяща се мъгла. От другата страна на каньона, едва различим зад надигащата се мъгла, беше златният град. Но някак си не беше същият град, който беше видял — сградите му бяха много по-високи и по-странни от всичко, което би могъл да си представи. Мънички лъчисти форми щъкаха напред-назад между спиралните кули — ярки точки светлина, които може би бяха светулки. Или ангели…

— Пак сън — помисли си той и се стресна, когато осъзна, че го е казал на глас. Не трябваше да говори тук — знаеше, че някой го слуша — някой или нещо, което търсеше, ала не искаше да среща.

— Не е сън — каза глас в ухото му.

Огледа се стреснато. Съвсем близо до него върху гладка черна повърхност седеше насекомо, голямо колкото кученце. Беше направено от лъскави сребърни жици, но някак си беше съвсем живо.

— Аз съм, шефе — рече то. — От часове се опитвам да се свържа с теб. Усилих те докрай и пак едва те чувам.

— Какво…? — Беше му толкова, толкова трудно да мисли. Меката като памук мъгла сякаш бе успяла да проникне и вътре в главата му. — Къде…?

— Бързо, шефе, казвай какво искаш. Ако някой влезе и ме излови как съм се насадил до теб, ще ме набутат в рециклатора.