Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Рени се вгледа в лицето на спящия мъж, излязло сякаш от анимационен филм, в квадратната челюст и в дългата черна коса. Макар че се познаваха толкова кратко, мисълта, че ще умре, й причиняваше болка. Извърна се безпомощна и покрусена. Твърде много жертви, твърде много страдащи невинни хора, а нямаше сили да спаси нито един от тях.

Куан Ли, която държеше ръката на Мартин, се изправи, щом Рени заобиколи огромното легло.

— Иска ми се да можех да направя още нещо за приятелката ви. Поуспокои се малко. Мислех да й дам малко вода… — гласът й заглъхна. Нямаше нужда да завършва. Също като всички останали Мартин би трябвало да получава храна и вода в реалния живот. Ако не беше така, нито китайката, нито някой друг можеше да й помогне.

Рени приседна на ръба на леглото и леко стисна ръката на Мартин. Французойката бе припаднала, когато Сладкия Уилям бе грабнал пистолета и притиснал дулото му към главата на адютанта, за да подсигури качването им на шлепа. Рени я пренесе на ръце на борда с помощта на Куан Ли, а едрия Орландо се наложи да го пренасят трима моряци. Заболяването на Мартин беше по-тайнствено и от това на Орландо.

— Ще качим капитана и екипажа в лодките и ще ги освободим — обади се след малко Рени.

— Достатъчно ли сме, за да управляваме кораба? — попита Куан Ли.

— Уилям разправя, че той горе-долу сам плувал, но предполагам, че ще имаме нужда от достатъчно хора, за да поддържаме вахта. — Тя се намръщи и се замисли. — Колко казах, че сме? Деветима? — Рени се обърна. !Ксабу продължаваше да клечи до Орландо, разперил ръце върху гърдите му. Едрият млад мъж като че ли дишаше малко по-леко. — Е, тук сме шестима. Уилям, макар че него кажи-речи можем да го броим за двама — каза тя и се усмихна уморено — колкото заради Куан Ли, толкова и заради себе си. — Роботът — той как каза, че му било името — Т-четири-Б ли беше, какво беше? И жената, която се качи да застъпи на вахта на въжетата. Да, деветима сме. Освен това пълният екипаж щеше да е от значение, ако имахме представа къде отиваме…

Млъкна — беше осъзнала, че лекият натиск върху пръстите й се засилва. Мартин беше отворила очи, но погледът й все още беше разфокусиран.

— Рени…?

— Тук съм. На кораба сме. Надяваме се скоро да излезем от симулацията Темилун.

— Аз… аз съм сляпа, Рени — изговаряше думите с големи усилия.

— Знам, Мартин. Ще се постараем с всички сили да намерим начин да… — Рени млъкна. Мартин беше стиснала ръката й много силно.

— Не, ти не разбираш. Аз съм сляпа. Не само тук. От много години съм сляпа.

— Искаш да кажеш… в истинския живот?

Мартин бавно кимна.

— Но аз имам… Системата ми е снабдена с модификации, които ми позволяват да намирам пътя си в мрежата. Виждам данните по свой собствен начин — тя замълча; очевидно й беше трудно да говори. — В някои отношения това ме направи по-добра в онова, с което се занимавам, отколкото щях да бъда, ако можех да виждам. Разбираш ли ме? Но сега всичко е много зле.

— Заради обема на информацията, както каза ли?

— Да. Аз…, откакто дойдох тук, сякаш хора пищят и в двете ми уши, сякаш ме брули свиреп вятър. Не мога… — Закри лицето си с треперещи ръце. — Полудявам. Ах, дано добрият Господ ме спаси, иначе ще полудея. — Лицето й се сгърчи, въпреки че в очите на сима й не се появи нито една сълза. Раменете й се разтресоха. Рени можеше само да я прегърне.

Двете големи спасителни лодки доста удобно побраха корабния екипаж — близо трийсетина души. Рени се изправи на палубата. Усещаше трептенето на мотора под краката си и гледаше как последният моряк скача от стълбата в лодката с развята черна плитка.

— Сигурни ли сте, че не ви трябва още една лодка? — извика на капитана. — Няма да е толкова претъпкано.

Той я погледна — очевидно не можеше да схване такова мекушаво отношение от страна на пирати.

— Брегът не е далече. Ще се оправим. — Зае се да наглася обецата на устната си, като ругаеше наум. — Знаете, че патрулните лодки ни следват на известно разстояние, за да пазят живота на екипажа. Ще ви спрат и ще се качат на борда минути след като ние вече сме в безопасност.

— Не се тревожим — каза Рени. Опита се гласът й да прозвучи уверено, но от цялата им компания само !Ксабу беше наистина спокоен. Малкият мъж беше намерил парче ремък в кабината на капитана и оживено плетеше някаква сложна фигура.

Намерението на Рени да пусне заложниците, преди корабът да стигне до края на симулацията, беше предмет на дълга дискусия, но тя беше непреклонна. Не би рискувала да извади темилунците от техния свят. Може би техниката на Адърланд не би могла да ги компенсира при тези особени обстоятелства и те щяха да престанат да съществуват. Щеше да е не по-лошо от масово убийство.