Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Сладкия Уилям сякаш изпитваше извратено удоволствие от ролята си.

— Същински Джони Айспик съм — каза той приповдигнато и размаха заплашително пистолета към капитана и флотския адютант на краля бог — служителя, който ги бе посрещнал на кея. Двамата се свиха. — Иначе не съм такъв, скъпички, но току-виж започнало да ми харесва.

Рени се зачуди кое плашеше повече темилунците — пистолетът или видът на Уилям като клоун на смъртта.

— Колко далече сме от края на водите? — попита тя капитана.

Той поклати глава. Беше дребничък и кьосе като всички останали, но лицето му беше покрито с черни татуировки и на устната му висеше внушителна каменна обеца.

— Само за това питате непрекъснато. Край няма. От другата страна на водите е Земята на бледоликите. Ако продължим покрай брега, ще прекосим Карибско море… — Рени усети как програмата за превод се забави за част от секундата, преди да произнесе името — … и ще стигнем до Мексиканската империя. Край няма.

Тя въздъхна. Ако, както беше казал Атаско, симулацията имаше определен край, то тогава и самите кукли не го знаеха. Вероятно те просто преставаха да съществуват и се появяваха отново „на връщане“ с глави, пълни с подходящи спомени.

„Разбира се, същото може да се отнася и за мене. И как да го разбера?“

Колкото и да беше трудно да гледаш брега и да вярваш, че е чисто дигитална реалност, още по-трудно беше да си представиш, че капитанът и адютантът на краля са изкуствени. Един бряг, дори и покрит с изобилна растителност, можеше да се създаде фрактално, макар че тази изпипаност превъзхождаше всичко, видяно от нея досега. Но хора? Как дори и най-съвършените програми, най-усърдно еволюционната за И-живот среда, биха могли да създадат такова разнообразие, такава привидна автентичност? Капитанът имаше развалени зъби, потъмнели вероятно от дъвкане на листата на някаква билка. На дебелия му врат висеше очевидно любимата му дрънкулка — рибешки прешлен. Адютантът имаше тъмночервен белег по рождение точно зад ухото и миришеше на лакрицова отвара.

— Женен ли си? — попита тя капитана.

Той примигна.

— Бях. Пенсионирах се, защото тя искаше. Три години останах на брега в Кибдо. Не можах да се удържа и се върнах във флотата. Тя ме напусна.

Рени поклати глава. Моряшка история, толкова обичайна, дори банална. Но от леката горчилка в гласа му — като белег от стара рана — личеше, че той явно си вярва. И всеки един в тази симулация — във всяка от незнайния брой симулации, съставляващи Адърланд — си имаше своя собствена история. И всеки вярваше, че е жива и неповторима личност.

Това й идваше твърде много, за да може да го проумее.

— Имаш ли някаква идея как да се справим с този кораб? — попита тя Сладкия Уилям.

— Всъщност страшно просто е — каза той, усмихна се лениво и се протегна. Иззвънтяха скрити звънчета. — Тука има една ръчка. Бутни, дръпни, напред, назад — мога и насън да го правя.

— Тогава ще изпратим тези двамата и останалите от екипажа зад борда. — За миг се стресна от яростната реакция на адютанта, после осъзна недоразумението. — В спасителните лодки. Като че ли са достатъчно.

— Да! Да! — Уилям самодоволно отдаде чест. — Когато сте готов, адмирале.

Леглото във внушителната каюта на Облагодетелствания преди всички имаше размери, подходящи за една небесна кралска особа. Мартин и Орландо лежаха от двете му страни, така че онези, които се грижеха за тях, да ги достигат лесно; копринени чаршафи — широки близо три метра, се простираха между тях. Орландо спеше, но според Рени това не беше здрав сън. Вдишваше и издишваше с хъркане през зейналата си уста, а мускулите на пръстите и на лицето му трептяха. Тя допря дланта си до широкото му чело, но не усети нищо по-необикновено от простия факт на виртуалната осезаемост.

!Ксабу се покачи на леглото и също докосна лицето му, ала сякаш мислеше нещо по-различно от Рени, защото задържа там дълго чувствителната си маймунска длан.

— Изглежда много болен — каза Рени. Стройният мъж, наричан Фредерикс, който седеше на един стол до Орландо, вдигна поглед и каза:

— Наистина е много болен.

— От какво? Нещо, което е хванал отвън — искам да кажа, в РЖ? Или се дължи на влизането му в мрежата?

Фредерикс мрачно поклати глава.

— Много лоша болест. В истинския живот. Онази болест, от която остаряваш много рано. Орландо ми беше казал как се казва, но аз забравих. — Той избърса очите си. Когато заговори отново, гласът му беше много тих: — Мисля обаче, че точно сега се е разболял от пневмония. Каза ми… каза ми, че умира.