Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Капитанът сви рамене и седна. Даде сигнал на един от хората си да запали мотора. Лодката се плъзна напред, после започна да набира скорост и да застига лодката на адютанта, която се бе превърнала в бяла точка на фона на мрака.

Лъч светлина проряза мъглата в далечния край на шлепа и проблясна по голямата мачта.

— Е, готово, тръгнаха си, сладурче — обади се Сладкия Уилям. Вдигна конфискувания си пистолет и го погледна тъжно. — Това няма да свърши кой знае каква работа срещу кралската пероглавеста флота, а?

Появиха се още светлини, неподвижни като спуснали се ниско звезди. Няколко големи лодки ги застигаха. Едната изсвири продължително и плътно с парна свирка. Звукът отекна чак в костите на Рени.

!Ксабу беше оставил въжето.

— Може би трябва да се замислим дали…

Така и не успя да довърши предложението си. Нещо изсвистя покрай тях и цопна във водата. След миг в дълбините разцъфна огнено кълбо, от крайбрежните води бликна фонтан и щом звукът стигна до повърхността, се разнесе приглушен взрив.

— Обстрелват ни! — изкрещя Фредерикс от един люк. Рени го похвали наум за наблюдателността в бойни условия и тогава забеляза, че избухналият снаряд е оставил след себе си неочаквани последици. Във водата блещукаха неонови сини точки.

Дъхът й секна. Помъчи се да си спомни името на робота Очилатко, който в момента се намираше в рубката на носа на шлепа, ала не успя.

— Кажете на онзи — как му беше името? — пълен напред! — изкрещя тя. — Мисля, че стигнахме!

Още един снаряд прелетя над тях и цопна във водата — този път много по-близо. Взривът разлюля кораба и Рени и Уилям се вкопчиха в парапета. Но тя усети, че макар и бавно, корабът започва да набира скорост.

Рени се наведе, присви очи и се втренчи в тъмните дълбини. Сега искрящите сини светлини бяха по-ярки. Сякаш цяло ято от екзотични биолуминесцентни рибки бяха обкръжили кралския шлеп.

Нещо избухна точно под тях. Предният край на шлепа се надигна, сякаш отдолу го буташе някаква гигантска ръка. Рени падна на палубата и се плъзна надолу. Шлепът се килна настрани; после — като живо същество — намери центъра на тежестта си и отново падна върху вълните. Водата, която се надигаше наоколо, също сякаш беше жива и пулсираше със синя светлина.

Беше жива, наелектризирано жива, лъчиста и туптяща, блестящо жива…

Всички звуци — на морето, на кораба и на избухващите снаряди — рязко секнаха. При пълна тишина и синьо сияние те преминаха отвъд.

Първата мисъл на Рени беше, че са хванати в безкраен миг на експлозия, заседнали в мрачното сърце на събитие, което никога няма да свърши. Ярката светлина — сега no-скоро бяла, отколкото синя — беше толкова ослепителна, че трябваше да затвори очи от болка.

Когато след малко внимателно ги отвори, светлината все още не беше изчезнала. Тя осъзна, че това е просто яркосиньо дневно небе. Нощта беше останала зад тях, в Темилун.

Второто нещо, което си помисли, бе, че последният взрив е отнесъл цялата горна част на шлепа. Те продължаваха да се клатят във водата. Брегът, осветен от кристално чиста дневна светлина и покрит със смайващо огромни дървета, високи и дебели колкото небостъргачи, се виждаше съвсем ясно.

Рени осъзна, че стои на колене и че сега се е вкопчила в нещо извито, покрито с влакна и дебело колкото ръката й. Понадигна се, за да погледне нататък, където преди беше останалата част от шлепа — рубката на мостика, кралският апартамент…

Спътниците й лежаха в средата на нещо голямо и плоско, което иначе никак не приличаше на шлеп — нещо ръбесто и набръчкано като огромна модерна скулптура. Под дланта си Рени усети нещо, завито по краищата, твърдо и люспесто като крокодилска кожа.

— !Ксабу? — обади се тя. — Добре ли си?

— Всички оцеляхме — каза той. Все още беше със сима на маймуна. — Но…

Останалата част от изречението беше заглушена от силно тупкане, идващо някъде отгоре. Тя огледа плоската платформа, върху която лежаха, почти назъбените й краища, които се извиваха нагоре над водата, и се сети на какво й прилича онова, на което плаваха. Изобщо не беше лодка, а… листо…

Тупкането ставаше все по-силно и по-силно. Все по-трудно й беше да мисли. Огромните дървета на далечния бряг… тогава значи всичко се връзваше… Значи не ставаше въпрос за някакъв номер, резултат на изкривяване… или заради далечното разстояние… Дали мястото беше твърде голямо, или тя и нейните спътници…

Звукът дрънчеше в ушите й. Рени вдигна поглед и видя, че горе във въздуха се носи нещо, голямо колкото едномоторен самолет. То увисна за миг над тях и вятърът едва не я събори, а после отново се понесе във въздуха, блеснало на яркото-преярко слънце като огледално стъкло.