Тад Уилямс - Реката на синия огън

Административният персонал все още не бе започнал работа и офисите бяха потънали в тишина и мрак, нарушаван единствено от блещукането на електронните монитори. Над офисите се намираха първите апартаменти в кулата, запазени главно за високи гости: малка част от тези жилища, предизвикващи много възхищение и завист, бяха постоянни резиденции на най-големите щастливци от пръснатия по всички точки на света екип на Жонгльора.

Дистанционното око на Жонгльора откри наметнатия в хавлия президент на един от неговите по-големи украински филиали, седнал на един балкон на своя апартамент да наблюдава езерото. Запита се дали мъжът не се е събудил толкова рано поради отпадналост от пътуването със свръхскоростен самолет, но си спомни, че има насрочено съвещание с него по-късно през деня. Разбира се, то щеше да се осъществи посредством вътрешните екрани; украинският администратор, един от най-богатите и могъщи мъже в своята страна, несъмнено щеше да се учуди защо, след като е бил толкова много път, не се среща лично със собствения си работодател.

Би трябвало да се смята за роден под щастлива звезда, че не му се налага да се срещне със своя господар лице в лице, помисли си Жонгльора. Украинецът щеше да отнесе със себе си една представа за своя работодател като ексцентричен, обсебен от мания за сигурност възрастен мъж, вместо отвратителната истина — че техният учредител и ръководител е едно чудовищно нещо, скрепено, за да не се разпадне, в медицинска обвивка под налягане, постоянно потопено в животоподдържаща течност. На гостуващия администратор никога нямаше да му се наложи да си припомня за надупчените с електроди очи и уши на своя работодател, свързани директно със зрителните и слуховите му нерви, за кожата и дори мускулите му, които с всеки изминал час омекваха като желе и заплашваха да се плъзнат по изтънелите и слаби като вейки кости.

Мислите на Жонгльора не се задържаха дълго над привичния ужас от собственото му състояние. Наместо това безплътната му проверка продължи от разположените в горните етажи частни апартаменти през най-ниските етажи на неговата светая светих, обхождайки набързо квартирите на многобройните телохранители и техници, сервизните помещения, в които бяха поддържани най-важните машини, та чак до камерата, заключена зад три отделни врати под налягане и пазена от два охранителни поста, в която лежаха цистерните в специалните тапицирани корита. Неговата лична животоподдържаща цистерна, херметическа капсула от блестяща черна пластомана, се открояваше като някакъв кралски саркофаг в центъра на помещението, а пипалата от многобройните преплетени кабели пълзяха във всички посоки. Още три цистерни бяха разположени в огромната кръгла зала, по-малките капсули встрани принадлежаха на Фини и Мъд, и — съвсем близо до неговото място за отдих — другият солиден правоъгълник, точно толкова голям и бляскаво непроницаем, колкото неговия.

Нямаше желание да задържа погледа си върху другата цистерна.

Нито пък да продължи проверката си. Най-горният етаж както винаги бе недостъпен дори — и вероятно най-вече — за него. Господарят на езерото Борн отдавна беше решил никога повече да не надниква в апартамента на върха на кулата. Но знаеше също така, че ако зависеше единствено от него, не би могъл да устои и както болният зъб привлича към себе си езика, и той би се измъчвал, ако не се опита да направи нещо. Затова бе препрограмирал наблюдателната си система и блокирал тази част за нея с код, който не притежаваше. Освен ако изрично не поискаше от главния надзирател да я препрограмира отново — изкушение, което бе превъзмогвал хиляди пъти, — тя щеше да си остане за него черна като пустошта между звездите.

Той се поуспокои, че е установил безопасността и сигурността на останалата част от феодалното си владение, и тъй като не искаше да се замисля по-дълго от необходимото над онова, което плуваше в четвъртата цистерна или което продължаваше да се случва на покрива на кулата, той извика своите виртуални владения и продължи проверката си там, сред сътворените от него светове.

На Западния фронт, близо до Ипр, продължаваше да бушува битката за Амиен. Човекът, пленен в окопите като в затвор, вече не беше там, но въпреки това симулантите продължаваха все така да се сражават и да умират. Когато тази най-нова версия на битката приключеше, труповете отново щяха да се вдигнат от калта като в пародия на Страшния съд; разпокъсаните тела щяха да бъдат преправени, осколките щяха да бъдат върнати на обратен каданс и сглобени в смъртоносни гранати и битката щеше да започне отначало.