Тад Уилямс - Реката на синия огън

Младите не проумяваха ужаса на стареенето. Така природата ги закриляше от ненужното пакостно познание, както земната атмосфера създава синьото небе, за да предпази човечеството от вечното и безмилостно равнодушие на звездите. Старостта е поражение, предел, отхвърляне — и това беше само началото. Защото всеки миг бе и поредна стъпка към нищото, приближаване към смъртта, все по-близо и по-близо.

В цялото си детство Феликс Жонгльора бе сънувал някаква безлика, призрачна фигура, Смъртта — както му беше казал баща му, тя „очаква всички нас“. Но едва когато родителите му го изпратиха в онова отвратително училище в Англия, той най-после узна как изглежда тя. Една вечер, докато разлистваше някакъв изпокъсан вестник, оставен от по-големите ученици в спалното помещение, той видя някаква илюстрация — наричаше се „художествена интерпретация на енигматичния г-н Джинго“ — и моментално разбра, че именно това е лицето на натрапника, който го преследваше в сънищата му далеч по-неумолимо и от най-жестоките големи момчета, които го дебнеха из залите на „Кранли“. Мъжът на рисунката беше висок, загърнат в тъмен плащ, и носеше висока като кюнец старомодна шапка. Но тъкмо очите му, неговите хипнотизиращи, втренчени очи, и хладната му усмивка накараха сърцето на малкия Феликс да се разтупти — беше го познал. Материалът, който обясняваше кого изобразява художникът в тази зловеща рисунка, бе изгризан от плъховете и това щеше да си остане загадка; бе оцеляла само картинката, но това бе достатъчно. Оттогава насетне тези очи щяха да преследват Феликс Жонгльора постоянно. През всички изнизали се десетилетия той бе живял под втренчения поглед на онези насмешливи, бездушни, ужасяващи очи.

Те чакаха. Той — то — чакаше. Господин Джингъл чакаше подобно на търпелива акула, която, дебне изнемогващ плувец.

Тогава Жонгльора поведе битка срещу страха, който понякога завладяваше като паразит самотното му съзнание.

Всичко би могло да се нареди, стига човек да повярва в нещо извън себе си — в нещо любещо и добро, което да се противопостави на онзи противен, дебнещ поглед. Както бяха постъпили сестрите на майка му. Те бяха убедени, че ги очаква Небето — то явно беше като Лиму, с тази разлика, че в него добродетелните стари моми католички вече нямаше да бъдат принудени да понасят безропотно болните си стави и шумните деца — и затова бяха образец на спокойствието дори на смъртния си одър. Всички до една напуснаха живота с невъзмутимо и дори жизнерадостно смирение.

Но той знаеше повече. Бе научил урока си първо от печалното, уморено лице на баща си, а след това, при това по далеч по-брутален начин, в джунглата на английското общообразователно училище. Отвъд небето не съществуваше никакво Небе, а само мрак и безконечно пространство. Извън себе си нямаше на какво друго да се довериш, на какво друго да разчиташ. Мракът чакаше. Щеше да те погълне, когато си пожелае, без никой да си мръдне пръста, за да те спаси. Можещ да си крещиш, докато ти се стори, че ще ти се пръсне сърцето, и тогава някой просто ще тикне една възглавница в лицето ти, за да заглуши писъците ти. Болката ще продължи. Няма спасение.

А Смъртта? Смъртта с високата си шапка и с хипнотизиращия поглед бе най-големият мръсник. Ако не успееше да те сграбчи изневиделица изотзад, ако човек успееше да я заобиколи и да укрепне, просто се спотайваше в сенките и изчакваше, докато те повали самото време. И тогава, когато си вече стар, немощен и безпомощен, те издебваше като нахален вълк.

А младите с очарователната си глупост не можеха да проумеят това. За тях смъртта бе един нарисуван вълк, достоен единствено за присмех. Не разбираха, не знаеха какво ще стане в деня, в който чудовището ще се окаже реалност — когато и сламените, и дървените, и дори тухлените стени нямаше да ги спасят. Жонгльора потръпна, когато изтънялата му нервна система по-скоро долови, отколкото почувства нещо. Единствената му утеха беше, че откакто самият той бе вече стар, цели три поколения бяха познали този ужас, изпреварвайки го сред стенания и рухнали надежди, докато потъваха в нощта, а той все така успяваше да избяга от онази усмихната паст. Генна терапия, витаминозно пренасищане, нискорисково радиационно облъчване и всички подръчни трикове (ако не притежаваш неограничените авоари на Жонгльора и творческите идеи на Жонгльора) можеха само малко да отложат смъртта. Някои, no-късметлиите и по-заможните, напоследък навършваха вече по сто и десет години, но и те бяха все още хлапетии в сравнение с него. Всички други биваха поваляни, собствените му внуци и прапраправнуци се раждаха, остаряваха и накрая се предаваха — единствен той продължаваше да си играе с търпението на господин Джинго.