Тад Уилямс - Реката на синия огън

И ако бе рекъл Господ или който и да е, така щеше да бъде завинаги!

Феликс Жонгльора бе преживявал своите кошмари в продължение на повече от два човешки живота. Дори без да поглежда хронометъра и да проверява каквато и да е информация, която можеше да си достави само с едно трепване на мисълта, узна, че над Мексиканския залив, в който бе разположена неговата крепост, всеки момент щеше да пукне зората. Няколкото рибарски лодки, който бе допуснал в езерото Борн, ограждащо като ров крепостта му, скоро щяха да изтеглят мрежите. Полицаите в наблюдателните лаборатории в Батон Руж вече клюмаха пред мониторите с надеждата, че сутрешната смяна няма да забрави да им донесе нещо за хапване. На петдесетина километра западно от кулата му, в Ню Орлиънс, най-малко десетина туристи лежаха в канавките на Вийе Каре, загубили кредитните си карти, магнитните си карти и достойнството си… ако бяха късметлии. Други, с по-малко късмет, може би се пробуждаха дрогирани, с отрязана ръка и набързо обгорена китка, тъй като по този начин крадците можеха да избегнат смъртната присъда (повечето компании за даване на коли под наем се бяха отказали от четците на отпечатъци на длани, но някои все още ги употребяваха). А пък някои от захвърлените в канавките туристи нямаше да имат късмета изобщо да се събудят. Нощта преваляше.

Феликс Жонгльора беше бесен на себе си. Не стига, че се рееше безпаметно в някаква полудрямка — не помнеше от колко време, — но и да се събуди с разтуптяно сърце като подплашено момченце от някакъв си натрапчив и вече досадно отегчителен сън…

Реши да се захване с нещо. Единственото добро решение най-добрият начин да се изхрачи в лицето на мъжа с високата шапка.

Първият му импулс бе да се върне в Онова-което-беше-Абидос, да прегледа най-новата информация, удобно разположен в небесния си трон, заобиколен от уважението на своите жреци. Но кошмарът и най-вече необичайното съпоставяне на елементите в него го бе обезпокоило. Най-неочаквано домът му се оказа несигурен и въпреки че огромната къща, която физическото му тяло не напускаше никога, бе по-солидно защитена от повечето военни бази, той изпита необходимост да огледа наоколо дори и само за да се увери, че всичко е както трябва.

Със своите седем подземни етажа (над тристаметров вертикален цилиндър, буквално завинтен в тинята на делтата) кулата на Жонгльора се извисяваше още десет етажа над нивото на водата сред постоянната мъгла над езерото Борн, при това огромната постройка бе само част от импозантния комплекс, разположен върху изкуствения остров. Конструирана грамада от скали на площ около петдесет квадратни километра, островът бе приютил мъничко повече от две хиляди души — едно твърде малко градче, ако се съди по цифрите, но далеч по-влиятелно от повечето нации на света, взети заедно. И тук Жонгльора бе почти толкова бог, колкото и във виртуалния си Египет: с една полуизречена дума той извика всички видеоизображения, които показваха всяко кътче от неговите владения. За част от секундата стенните екрани навсякъде из кулата и околните сгради се превърнаха в еднопосочни прозорчета и по изображенията пред него потече искряща река от думи и цифри.

Започна от външните зони, проправяйки си път навътре. Разположените в източния периметър камери показваха първите признаци на изгрева, едно червеникаво сияние над залива, дори по-неясно от оранжевите светлинки, които маркираха петролните съоръжения. Пазачите в две от наблюдателните кулички играеха на карти, а няколко други не бяха в пълната си униформа, но дежурещите и в шестте кулички бяха будни и на поста си и Жонгльора остана удовлетворен; щеше да изпрати меморандум до командирите да следят за дисциплината. Останалите защитници на имението му — поне онези с човешки произход измежду тях — спяха в навървени едни върху други редици, редици, редици нарове. Казармите и парадните плацове заемаха почти половината от територията на изкуствения остров, върху който се издигаше кулата.

Прехвърли наблюдението във вътрешността на кулата, сменяйки панорамата с широкоъгълна гледна точка, из стотици стаи и десетки коридори, сякаш бе призрак, който живее, в огледала. Повечето офиси бяха пусти, с изключение на един малоброен екип, който беше на мястото си, приемаше запитванията от цял свят и изтегляше информация от мрежите, която щеше да бъде обработена от сутрешната смяна. Няколко охранители, чиято смяна бе приключила, местни мъже и жени, които нямаха никаква представа, колко подробно бяха проучени преди назначаването си, чакаха на площадчето пристигането на редовната совалка, която да ги откара до техните квартали в отдалечения край на острова.