Рик Риърдън - Битката за Лабиринта

Спуснахме се в долината и се озовахме насред обичайната лятна суматоха. Повечето деца бяха пристигнали предишния петък. Сатирите свиреха с дървените си флейти в ягодовите поля и подхранваха растенията с горската си магия. Една групичка лагерници се учеха да яздят пегаси и профучаваха с тях над дърветата. От пещта на ковачницата се издигаше пушек, долиташе звън на чукове — в часовете по трудово обучение се изработваха оръжия. На колодрума имаше състезание с колесници между отборите на Атина и Деметра, а в езерото няколко души в гръцка трирема се биеха с огромна оранжева морска змия. Един съвсем обикновен ден в лагера.

— Отивам да видя Клариса — заяви Анабет.

Зяпнах. Все едно ми беше казала: „Отивам да изям един голям миризлив ботуш“.

— За какво?

Клариса определено не ми беше любимка. Тя беше подла и неблагодарна твар. Баща й, богът на войната, отдавна ми беше вдигнал мерника и тя редовно се опитваше да ме смаже от бой. Иначе беше готина.

— Двете работим заедно — отвърна Анабет. — Ще се видим после.

— По какво работите?

Анабет отклони поглед към гората.

— Ще кажа на Хирон, че си тук — рече тя. — Сигурно ще иска да поговори с теб преди процеса.

— Какъв процес?

Но тя вече беше хукнала по пътеката към стрелбището и не се обърна.

— Мда — измърморих нещастно аз, — и на мен ми беше приятно да си поприказваме…

Докато вървях през лагера, срещнах някои приятели. Пред Голямата къща синовете на Хермес — Конър и Травис Стол, се опитваха да дадат на късо жиците на един джип, за да запали. Силена Берегард, отговорничката на хижата на Афродита, ми помаха, прелитайки над мен с пегас. От Гроувър обаче нямаше и следа, а точно него исках да открия. Накрая отидох до арената, където се провеждаха тренировките по двубой с мечове — когато бях в лошо настроение, обикновено се криех там. Фехтовката винаги ме успокояваше. Може би защото беше едно от малкото неща, които ми се удаваха с лекота.

Излязох на арената и за миг сърцето ми спря. Насред нея, с гръб към мен, се беше разположила най-голямата хрътка от Подземното царство, която някога съм виждал.

А аз съм виждал доста големи хрътки. Една с размерите на носорог се беше опитала да ме убие, когато бях само на дванайсет. Но тази тук беше колкото танк! Нямах представа как беше успяла да се промъкне през вълшебните граници на лагера. Като че ли се чувстваше напълно у дома си, лежеше и с доволно ръмжене гризеше главата на едно от чучелата, които използвахме при тренировките. Все още не ме беше забелязала, но и при най-слабия звук щеше да скочи. Нямаше време да отида да повикам помощ. Извадих Въртоп и свалих капачката.

— Ааааа! — изкрещях с цяло гърло и се втурнах напред. Замахнах към огромната задница на чудовището, но изведнъж отнякъде изникна друг меч и парира удара ми.

Дзън!

Хрътката наостри уши.

— Баф! Баф-баф!

Отскочих и инстинктивно атакувах новия си противник — сивокос мъж с гръцка броня. Той отби меча ми с лекота.

— Хей, по-леко! — извика. — Мир!

— Баф! — Лаят на хрътката разтърси арената.

— Това е от хрътките на Хадес! — извиках аз.

— Нищо няма да ти направи — отвърна мъжът. — Това с Госпожа О’Лиъри.

Премигах смаяно.

— Госпожа О’Лиъри?

Щом чу името си, хрътката отново изджафка. Май не звучеше ядосано, а по-скоро игриво. Тя захапа подгизналото от лиги сдъвкано чучело и го помъкна към мъжа.

— Браво, добро момиче — похвали я той. Със свободната си ръка хвана нагласената с ризница сламена фигура и я метна към пейките. — Донеси гърка! Донеси гърка!

Госпожа О’Лиъри се изстреля след плячката си, стовари се върху чучелото, сплеска го като палачинка и доволно задъвка шлема му.

Мъжът се усмихна сухо. Беше на около петдесетина години, с къса сива коса и сива брада. За възрастта си изглеждаше в добра форма. Беше облечен в черни планинарски панталони, а върху оранжевата си тениска с логото на лагера беше надянал бронзов нагръдник. На врата му се виждаше странен белег, лилава точка като татуировка или рождено петно, но преди да успея да го разгледам по-хубаво, непознатият оправи кожените ремъци на бронята и белегът се скри от яката на тениската.

— Госпожа О’Лиъри е моят домашен любимец — обясни той. — Нямаше как да ти позволя да забиеш меча си в задника й, нали? Щеше да й остане белег.

— А вие кой сте?

— Обещаваш ли да не се опитваш да ме убиеш, ако прибера меча си?

— Ами… май да.

Той пъхна меча в ножницата и протегна ръка.