Рик Риърдън - Битката за Лабиринта

— Но, Леней…

Силен вдигна ръка. Хирон се приведе и зашепна нещо на сатирите. Те като че ли не бяха съгласни. Мърмориха и спориха, но кентавърът добави още няколко думи и накрая Силен въздъхна и неохотно кимна.

— Господин Андъруд — обяви той, — ще ви дадем един последен шанс.

Гроувър грейна.

— Благодаря!

— Имате една седмица.

— Какво? Но, почитаеми! Това е невъзможно!

— Само още една седмица, господин Андъруд. А след това, ако не докажете твърденията си, ще трябва да си изберете ново поприще. Което да подхожда повече на актьорския ви талант. В театъра, да речем. Или пък в някой танцов ансамбъл.

— Но, почитаеми… не мога да загубя разрешителното си за търсач! Целият ми живот…

— Обявявам заседанието на съвета за приключено извика Силен. — А сега ни оставете на спокойствие, за да обядваме!

Възрастният сатир плесна с ръце и няколко нимфи се отделиха от дърветата с подноси със зеленчуци, плодове, кутийки безалкохолни и други сатирски лакомства. Кръгът сатири се надигна и нападна храната. Гроувър унило се приближи към нас. На избелялата му синя тениска пишеше: „А ти имаш ли копита?“.

— Здрасти, Пърси — измърмори той унило и дори не протегна ръка. — Добре мина, нали?

— Тъпи дърти козли! — извика разпалено Хвойничка. — И представа си нямат колко усилия хвърляш, Гроувър!

— Има и друга възможност — обади се мрачно Клариса.

— Не, не! — поклати глава Хвойничка. — Гроувър, няма да ти позволя!

Той пребледня.

— Ще… ще помисля. Дори нямаме представа къде да започнем търсенето!

— За какво става дума? — попитах аз.

В далечината отекна сигнал на рог.

Анабет облиза устни.

— После ще ти обясня, Пърси. Сега трябва да се връщаме в хижите. Започва проверката.

Не беше честно, че проверката минаваше непосредното след пристигането ми в лагера, но нищо не можеше да се направи. Всеки следобед един от отговорниците на хижите се появяваше със свитък с точки за проверка. Хижата, която събереше най-много точки, получаваше правото първа да използва банята, което означаваше, че за нея със сигурност щеше да има топла вода. А тази с най-малко точки заминаваше на дежурство в кухнята след вечеря.

Моят проблем беше, че през повечето време аз бях сам и хижата на Посейдон, а пък редът и чистотата определено не ми бяха в кръвта. Почистващите харпии се появяваха само в последния ден от лятото, така че най-вероятно хижата изглеждаше така, както я бях оставил през зимата: с опаковки от вафли и празни пакети от чипс по леглото и разхвърляни по пода бойни доспехи за играта на „Плени знамето“.

Хукнах към дванайсетте хижи — по една за всеки олимпийски бог, — подредени във формата на подкова около зелена морава. Децата на Деметра метяха и украсяваха первазите на прозорците със сандъчета с цветя. Само с едно щракване с пръсти те можеха да накарат покрай вратата да се увие ароматен храст орлови нокти и да поникнат маргаритки на покрива, а това беше абсолютно нечестно. Затова и те никога не оставаха на последно място при проверките. Хлапетата в хижата на Хермес се щураха изплашени, сритваха мръсни дрехи под леглата и се караха на кого какво било изчезнало. Те си бяха мърлячи, но пък бяха започнали много по-рано от мен.

Силена Берегард тъкмо излизаше от хижата на Афродита с папирус в ръка. Изругах тихо. Силена беше готина, но пък беше невероятна чистница и проверяваше изключително строго всичко, като държеше на „красотата“. Направо предусещах как след вечеря ще кисна с часове в кухнята с ръце до лактите в мръсната вода.

Хижата на Посейдон беше в края на „мъжката“ редица вдясно от моравата. Тя беше дълга и ниска като бункер от сив морски камък, облепен с раковини, но прозорците й гледаха към океана и вътре винаги се усещаше лек морски бриз.

Мислех да набутам всичко под леглото като децата на Хермес, но щом влетях през прага, едва не се блъснах в брат си Тайсън, който метеше пода.

— Пърси! — изрева той. Хвърли метлата и изтича към мен. Ако не сте имали късмета да се озовете срещу развълнуван циклоп с престилка на цветя и гумени ръкавици за миене на чинии, да знаете, че подобна гледка може да ви изкара акъла.

— Привет, здравеняко! — отвърнах аз. — Ау! Внимавай! Смаза ми ребрата!

Някак си успях да оцелея от мечешката му прегръдка. Той ме пусна обратно на земята, ухилен като идиот, единственото му кравешко око сияеше от радост. Зъбите му си бяха жълти и криви, а косата му стърчеше във всички посоки. Носеше окъсани джинси, размер XXXL, и размъкната лекьосана риза под престилката на цветя, но въпреки това страшно му се зарадвах. Не се бяхме виждали почти цяла година, тъй като той беше отишъл на дъното на океана да работи в пещите на циклопите.