Рик Риърдън - Битката за Лабиринта

— На кое?

— На процеса срещу него — отвърна мрачно Хирон. — Съвета на чифтокопитните старейшини се е събрал да реши съдбата му.

Хирон заяви, че нямаме време и аз му позволих да ме качи на гърба си. Профучахме в галоп покрай хижите, в далечината мярнах трапезарията — беседка на върха на един хълм с изглед към океана. Виждах я за първи път от зимата и тя веднага пробуди лоши спомени.

Навлязохме сред дърветата и от тях наизскачаха любопитни нимфи, запрокрадваха се спотаени сенки — чудовища, докарани тук за нашите тренировки.

Мислех, че добре познавам гората — в нея две лета бяхме играли на „Плени знамето“, — но Хирон ме отведе в район, в който като че ли стъпвах за първи път. Минахме през тунел от надвиснали стари върби, покрай малък водопад и стигнахме до поляна, обрасла с диви цветя.

Група сатири седяха в кръг на тревата. Гроувър стоеше прав в средата пред трима страшно възрастни и дебели сатири и тронове от рози. Никога преди не ги бях виждал, но реших, че сигурно те бяха съветът на чифтокопитните старейшини.

Гроувър обясняваше нещо. Притеснено мачкаше края на тениската си и пристъпваше смутено от копито на копито. Не се беше променил особено от зимата, сигурно защото сатирите остаряваха наполовина по-бавно от хората. Лицето му си беше все така изпъстрено с пъпки. Рогцата му бяха пораснали и надничаха от къдравата му коса. Изведнъж с изненада си дадох сметка, че бях станал по-висок от него.

Отстрани стояха Анабет, едно друго непознато момиче и Клариса. Хирон ме остави до тях.

Клариса беше вързала непокорната си кестенява коса с лента от камуфлажен плат. Изглеждаше още по-заякнала, все едно няколко месеца беше работила на открито. Хвърли ми мрачен поглед и измърмори: „О, дребосък!“, което сигурно беше знак, че е в добро настроение. В повечето случаи се опитваше да ме убие за добре дошъл.

Анабет беше прегърнала през рамо непознатата девойка, която като че ли допреди малко беше плакала. Тя беше доста дребна — миньонче вероятно е правилната дума, — с кехлибарена коса и красиво елфско лице. Беше облечена в зелен хитон и сандали, бършеше очите си с кърпичка.

— Истински кошмар — подсмръкна тя.

— Не, не — потупа я по рамото Анабет. — Всичко ще бъде наред, ще видиш, Хвойничке.

След това Анабет ме погледна и устните й безгласно оформиха: „Гаджето на Гроувър“.

Или поне така ми се стори, макар да звучеше безумно. Гроувър имаше гадже?!? Вгледах се по-внимателно в Хвойничка и забелязах, че ушите й бяха леко заострени. Очите й не бяха зачервени от плача, а изпъстрени със зелено — цвета на хлорофила. Тя беше дървесна нимфа. Дриада.

— Господин Андъруд! — извика седналият вляво сатир, прекъсвайки Гроувър. — Наистина ли очаквате да повярваме на тези небивалици?

— Ъъъ… Силен — заекна Гроувър, — това е самата истина!

Старейшината Силен се обърна към колегите си и им прошепна нещо. Хирон се понесе в тръс към тях и застана отпред. Спомних си, че той беше почетен член на съвета. Старейшините не ми се сториха кой знае колко внушителни. Приличаха на козли от зоологическа градина — сънливи, с големи кореми и замъглени очи, които не виждаха по-далеч от следващата порция слама. Не ми стана ясно защо Гроувър се притесняваше толкова.

Силен придърпа жълтата блуза на корема си и се поизправи на трона от рози.

— Господин Андъруд, от шест месеца — шест месеца! — слушаме скандалните ви твърдения, че богът на дивата природа Пан ви е проговорил.

— Така е!

— Какво безсрамие! — обади се един от старейшините.

— Марон — успокои го Хирон, — търпение!

— Търпение ли! — продължи Марон. — До рогата ми дойде от тези глупости! Откъде-накъде богът на дивата природа ще проговори… точно на него!

Хвойничка май беше готова да се нахвърли на стария сатир и да му издере очите, но Анабет и Клариса я задържаха.

— Не е сега моментът, миличка — прошепна Клариса. — Кротувай!

Не знам кое беше по-смайващо: че Клариса възпираше някой от бой или пък фактът, че тя и Анабет, които не се понасяха, като че ли в случая бяха от един отбор.

— В продължение на шест месеца — продължи Силен, — ние ви търпяхме, господин Андъруд. Позволихме ви да пътувате. Оставихме ви разрешителното за търсач. Чакахме да ни донесете някакво доказателство в подкрепа на нелепите си твърдения. И какво открихте за тези шест месеца обиколки?

— Трябва ми още малко време — примоли се Гроувър.

— Нищо! — включи се и седналият в средата старейшина. — Абсолютно нищо не открихте!